Зимна история

     Зимното слънце весело ни намигаше иззад дърветата. Наоколо - борова гора, свеж въздух, приятно студено. Вървяхме в ранния следобед по тясната пътечка в индианска нишка. Те - група врели и кипели по баирите планинари и аз – почти начинаеща туристка. Те четиримата са опитни туристи, по планините са от няколко години, на мен ми е първият зимен поход. Единият от тях е брат ми, който се беше съгласил да ме вземе след дълги увещания. Водач е бате Дончо. Бате Дончо е с десетина години по-голям от мен, обаче е ветеран в туризма. Пребродил е всички планини в България. С покровителствен тон не спира да ми разказва безкрайни весели и невероятни туристически историйки.

     Пътеката излиза от гората на открито. До хижата остават два часа. Пред нас снегът е образувал преспи до коляно. И опа-ла, ботушите ми се оказват неподходящи за сняг. Пързалят се – ужас. Направя четири-пет крачки и падна. Подадат ми ръка да стана и след малко пак тупна в снега. Ами сега? На средата на пътя сме. Не става да се връщаме, как да им разваля похода. Брат ми сигурно вече съжалява, че се е поддал на молбите ми, ама какво да ме прави насред планината? Темпото на групата намалява рязко. Колкото и да се стараех, не можех да вървя по-бързо. Започна да се смрачава. Студено и тъмно, направо страшно. По някое време бате Дончо показа една светлинка далече напред в мрака. Там била хижата. Това сякаш вля нови сили в мен. Поне се виждаше. Но не знаех какво още ме чака. След стотина крачки пред нас се изправи тъмна гора. Пътят до хижата минаваше през нея. Сега към мъките ми се добавиха и храсталаците, дърпащи ме на всяка крачка и скритите под снега опадали клони, в които се препъвах постоянно. Падах, ставах, вече не чувствах нищо, само си повтарях, че трябва да вървя, да издържа още малко. Ей до там, до светлинката, която ту се губеше, ту се показваше помежду черните клони.

     Постепенно гората свърши и насреща видяхме хижата. Ура, спасени сме!!! Последните метри изминахме почти на бегом, сякаш не бяхме ходили с часове в преспите.

     Вътре бумтеше печка. От огромния казан върху нея се носеше божественият аромат на билков чай. В дъното на столовата весела компания шумно надигаше чаши и бутилки. Явно бяха от тия, които отиват с коли на някоя хижа, за да се напият сред природата. Изгледаха ни с любопитство и почуда откъде ли идем в тая тъмницата и студ.

     Изпихме по едно половинлитрово канче чай и живнахме. Момчета започнаха да вадят от раниците храна, било време за вечеря. Затисна ме огромна умора, изобщо не ми се ядеше. Примъкнах си един стол до печката, бях замръзнала до кости. Не можех да се стопля. Добавих една цепеница в огъня. Внезапно се разнесоха силни крясъци, а аз дори не разбрах веднага какво ми се случва. Две ръце като менгемета се бяха вкопчили в раменете ми и бясно ме разтърсваха, една женска глава се бе надвесила над мен с безумни очи, които ме промушваха яростно. Една разкривена уста крещеше: „Тя защо пипа печката!” Брат ми и приятелите скочиха веднага в опит да ме спасят, ама те, милите, нали са всички в лека категория, не можеха да й надделеят. Обзе ме панически страх. Ами ако си премести ръцете малко по-навътре? Отнякъде се появи тичешком хижарят, прегърна младата жена, укроти я с няколко думи и я отведе. Отпусната от желязната хватка, започнах да се олюлявам. Подкрепиха ме мойте хора, зауспокояваха ме, отведоха ме да седна до масата, а аз ни жива, ни умряла. Дадоха ми да пия нещо, май беше чай с много коняк, защото ми подейства рязко съживяващо. Конякът щедро ни подариха от пиянската маса да се освестим от преживяното. Бате Дончо не пропусна да ми се присмее:

     - Момиче, момичеее, отърва се от бялата смърт, а тук щеше да загинеш безславно от удушване.

     След малко дойде хижарят с една бутилка ракия. Искаше да се извини. Разказа ни за нещастната си съдба. Жена му и сина им останали в града. Той дошъл да работи в хижата, за да може психически болната дъщеря да бъде сред спокойствието на планината и далече от жестокостта на хората. За да я ангажира в някаква дейност, й възложил да отговаря за паленето на печката. (А аз, каръкът, да взема да подклаждам огъня... в „нейната” печка.)  По небръснатото уморено лице на мъжа бавно се свлякоха две измъчени сълзи. Трогна ни мъката му, казахме му няколко добри думи, пихме по ракия и след малко отидохме да спим.

     Цяла нощ сънувах, че вървя из непроходима гора. Черни клони и яростни очи изскачаха от всякъде, а аз не можех да намеря пътя. Кошмарът свърши с идването на утрото.

     Навън ни посрещна синьо небе и слънце. Снегът искреше тържествено под лъчите му. Денят щеше да бъде хубав.

     На тръгване хижарят дойде да се сбогува с нас. В очите му се четеше молба за милост. Страхуваше се да не се оплачем и да го изгонят от хижата. Вгледах се в изстрадалото лице, в тъжните очи и ме стегна такава жал. Домъчня ми за горкия човек, въпреки че раменете ми бяха станали синьо-лилави от ръцете на дъщеря му и ме боляха непоносимо под тежестта на раницата.

     Мъжът плахо протегна към мен ръка за довиждане. Обгърнах я здраво с двете си ръце и с дрезгав от напиращите сълзи глас му казах:

     - Ще се оправи дъщерята ти. Ще видиш. Планината ще я излекува.

     Тънък лъч надежда се промъкна в очите на бащата. Усмихна се плахо, после рязко се обърна и влезе в хижата. Искаше да скрие бликналите сълзи.

Послепис: Героинята от зимната история беше любознателно дете и, още щом се научи да чете, се впусна устремно в света на книгите. Четеше всичко, което й попадне – от детски стихчета за мечета до учебниците на по-големия си брат. Един ден прочете в учебника му по литература разказ за семейство, което търсеше бяла лястовица. Не можеше да бъде, трябваше да видят чудната птица и момичето да оздравее… Реши, че разказът не е отпечатан целия. Затова на другия ден тайно измъкна учебника и отиде при учителката си. Тя най-напред й се скара, че чете учебник за големи, а после й обясни, че разказът така завършва. „Не, няма начин да бъде продължен, писателят отдавна е починал” - каза учителката. Момиченцето дни наред страдаше и се молеше дано болното момиче да е успяло да зърне бялата лястовица.

     Години по-късно прочете отново този разказ. Тогава разбра… Разбра, колко важно е да дадеш надежда някому, да му вдъхнеш вяра, да го подкрепиш. И през целия си по-нататъшен живот се стремеше да подари надежда….