Зимна носталгия
Студ и мраз. Стоя сама на ръба на бездната. Студена мъгла сковава тялото ми, лишено от емоции. Довяти от вятъра снежинки като кинжали пронизват кожата ми. Спомените изникват в съзнанието ми като снежни цветя върху леда. Носят тайнствена красота, изглеждат примамливо истински. За момент спирам да мисля, доверявам им се. Те ме поднасят на крилете си и ми разкриват по-красив свят, с познати лица, а аз съм усмихната. Ти си до мен. Жадно изпиваш устните ми. Ръцете ти обгръщат тялото ми. Шепнеш, че ме обичаш. Блажено се наслаждаваме на изгряващото слънце. Само ти и аз сякаш времето е спряло. Но сякаш изведнъж гласът ти заглъхва, става по-далечен, изкривен и смешен, а накрая изчезва. Осъзнавайки, че съм уловена във водовъртежа на носталгията, кара вялото ми съществуване да проклина. Всичко е мираж, плод на въображението ми. Споменът избледнява, цветята изсъхват и стават на пепел.
Питам се на глас защо отново се поддадох на изкушението. Защо позволих на спомена така сладко да м ...