Зимна носталгия

   Студ и мраз. Стоя сама на ръба на бездната. Студена мъгла сковава тялото ми, лишено от емоции. Довяти от вятъра снежинки като кинжали пронизват кожата ми. Спомените изникват в съзнанието ми като снежни цветя върху леда. Носят тайнствена красота, изглеждат примамливо истински. За момент спирам да мисля, доверявам им се. Те ме поднасят на крилете си и ми разкриват по-красив свят, с познати лица, а аз съм усмихната. Ти си до мен. Жадно изпиваш устните ми. Ръцете ти обгръщат тялото ми. Шепнеш, че ме обичаш. Блажено се наслаждаваме на изгряващото слънце. Само ти и аз сякаш времето е спряло. Но сякаш изведнъж гласът ти заглъхва, става по-далечен, изкривен и смешен, а накрая изчезва. Осъзнавайки, че съм уловена във водовъртежа на носталгията, кара вялото ми съществуване да проклина. Всичко е мираж, плод на въображението ми. Споменът избледнява, цветята изсъхват и стават на пепел. 

   Питам се на глас защо отново се поддадох на изкушението. Защо позволих на спомена така сладко да ме опияни, а после хвърли в пропастта? Въпросите кънтят в съзнанието ми като глух камбанен звън. Редят се един след друг, но отговорите така и не последват.

    Две приведени от снега дървета се поклащат и издават глух тътен, последван от пърхащи криле. Взирам се в далечината, но ослепителната белота ме заслепява. В лекия вятър долавям гласа ти да ме вика. Притаявам дъх и извръщам плахо глава. Оглеждам наоколо и съзирам две, вперени в мен, очи. Две сини леденостудени очи, познати до болка. А под тях злокобна усмивка, която ме вика. Крещя  в тъмнината на образа, а той постепенно се замъглява и изчезва. 

 Мислите в главата ми се блъскат една в друга като вълни на разгневено море преди буря. Кръвта нахлува в главата ми. Свивам ръце в юмруци, стискам зъби, но една сълза се търкулва от крайчето на окото ми. Избърсвам я с ръкава на вълнения пуловер. Следват още няколко. Избърсвам и тях. Накрая просто се предавам и оставям парещите сълзи да се стичат по бузите ми.