Зимна приказка

 Тази вечер  къщата до реката бе необичайно жизнена. Въпреки че цялата бе затрупана в сняг, нямаше прозорци и врати и имаше вид все едно всеки момент ще падне в покритата с лед вода, точно тази вече излъчваше някаква топлина и уют. Нещо, което не е нормално за къщи, изоставени преди поне двадесет години.

 Не беше голяма постройка. Извисяваше се на два етажа с по три стаи на всеки един от тях. По принцип винаги, и особено когато се стъмни и задуха леденият вятър, тя приличаше на някакво митично и тъмно създание, което е застинало на едно място и чака нещо. Но не и тази вечер. Причината за това бе светлината, която се подаваше от един от прозорците ù. 

 Тя беше слаба и не излизаше много навън от прозореца, сякаш и нея я беше страх да продължи в тъмата и развилата се буря самичка. Прозорецът бе като всички други – без стъкла, но се отличаваше с това, че беше запушен с едно парче найлон, която явно бе сложено, за да спира леденият въздух да нахлува вътре.

 Като заговорихме за вътре, от там се чуваше някакъв шум, който наподобяваше човешки глас. Ако трябва да бъда точен, всъщност се отличаваха два гласа. Това бе така, защото в стаята, от която идваше светлината стояха двама човека – и двамата мъже, а самата светлина идваше от огъня, който гореше между тях.

 И двамата стояха на пода, на голо, без нищо под тях. Единият бе доста млад, а другият доста стар. Старият имаше дълга сива коса, която бе напластена от кал, също и брада. За разлика от него, младият не беше брадясал, но бе също толкова мръсен.

 Старият говореше нещо на младия, който не бе ясно дали го слуша, защото се бе опрял о стената и бе притворил очи. Ако не се сепваше от време на време, човек би решил, че е мъртъв.

 Докато говореше, старият слагаше по някоя треска в огъня и го поддържаше, след което взимаше малкото стъклено шише до него и отпиваше по една глътка. След това продължаваше монолога си.

- Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш малко? Ще те сгрее. – рече той на младия и му подаде шишенцето.

- Не, благодаря. Днес пих достатъчно. – отговори му другият.

 Още едно доказателство, че не бе заспал.

- Тази вечер е особено студено, не мислиш ли? – каза старецът, като се сгуши в сивото си палто, което бе толкова мръсно, че приличаше на черно и бе цялото изпокъсано.

 Даже бе под въпрос дали изобщо държи топло.

- Да – само му отговори младият.

- Ееее, много си кисел, момче. Дай малко по-весело! Откакто те срещнах днес, не те видях и веднъж да се усмихнеш. Дори след като ти разказах историята си, ти пак не се разведри. Е, вярно е, че не е много весела, но все пак е нещо. Дори не знам името ти.

- Аз също не знам твоето.

- Щом е така, ще ти го кажа. Казвам се Мариян.

- Хубаво име – рече младият, но с глас, който показваше, че не го интересува много.

- А ти ще ми кажеш ли своето?

- Аз нямам име.

- Ама, как така нямаш име? – учуди се старият – Всеки един човек има име. Ти да не си по-различен?

- Отказах се от името си отдавна – все така апатично рече младият.

- Но, какво те е накарало да сториш нещо подобно?

 Младият не отговори веднага, но когато го стори, той за пръв път си отвори очите. Ако можехте да ги видите, то бихте се ужасили. Това бяха очи не на човек, в тях нямаше изобщо живец, те дори не приличаха и на очи на мъртвец. Най-точно би ги описало „изкуствени очи”, но дори и това не би било достатъчно, за да се изрази колко запуснали бяха те.

 Та, младият вдигна глава, погледна стареца и тихо рече:

- Човек без семейство, без дом, без никой близък до себе си, човек без чест и достойнство не заслужава да има име.

 Старецът отпи от своето шише, а погледът му казваше, че е много заинтригуван от събеседника си.

- Какво ще кажеш да ми разкажеш своята история, а? – въодушевено рече той – Така хем ще има за какво да си говорим, хем ще ти олекне. Какво ще кажеш?

 Ала младият се мълчеше. Явно не му беше сега точно до това да разказва истории, особено неговата собствена.

- Хайде! Какво ти пречи да го сториш? – продължаваше да настоява Мариян.

 Младият вдигна двете си ръце и разтри лицето си, въздъхвайки тежко.

- Добре – внезапно рече - щом искаш да знаеш моята „приказка”, слушай тогава!

***

 Всичко започна преди петнадесет години. Тогава бях все още млад и тъкмо завършил медицина. С жена ми Наталия бяхме женени от четири години и имахме своята малка Джина, която бе на три. Бяхме сплотено семейство. Моите родители тъкмо ни бяха купили апартамент, в който да живеем. Аз си бях намерил работа по специалността, а Наталия тъкмо щеше да завърши.

 През онези години мислех, че нищо не може да разруши щастието на семейството ми. Имах прекрасна съпруга, както и дъщеря. Е, не бяхме от най-богатите и заможни, но изкарвахме достатъчно, за да не сме в излишък, а и старите помагаха колкото могат. Бяхме наистина щастливи!

 Кой би могъл да предположи, че злините идват толкова бързо и с такава лекота могат да обърнат живота ти на сто и осемдесет градуса? Наталия тъкмо завърши – беше една прекрасна юристка, най–хубавата, която съм виждал. Обичах съпругата си до болка и много се радвах, когато завърши и взе дипломата в ръцете си. Сияеше от щастие, докато стояхме над креватчето на Джина и ми говореше как сме щели да осигурим на дъщеря ни прекрасен живот без никакви лишения. А тя, малката, ни гледаше и ни се смееше, беше прекрасна като майка си. 

 Една вечер, тъкмо преди лягане Наталия приспиваше дъщеря ми, а аз си стоях в спалнята и я чаках да дойде. По едно време обаче се чу шум от падане и последва плачът на Джина. Аз стреснат отидох и видях съпругата ми паднала на пода, а встрани момиченцето ми лежеше и плачеше. Явно жена ми бе припаднала и изпуснала дъщеря ни. 

 Светкавично повиках Бърза помощ и успокоих Джина. Също се опитах да свестя Наталия, но не успях. Когато дойде линейката я взеха, а аз ги придружих в болницата заедно с дъщеря си.
 Там взеха и двете, а аз останах да чакам за новини. Скоро ми съобщиха, че дъщеря ми, слаба богу, беше добре, имала само леки охлузвания, но нищо не ми казаха за жена ми, така чак до другия ден, когато една сестра ме повика и ме заведе в кабината на някакъв си доктор.

 Още с влизането в тази „стая на болезнените новини”, както я наричаше мама, разбрах, че нещо изобщо не е наред. Четеше се и по погледа на самия лекар – той ме гледаше някак си студено и в същото време с бледо съчувствие.

- Добър ден – поздрави ме – Седнете!

- Благодаря, но и така съм си добре – притеснено рекох аз – Имате ли новини за жена ми?

 Попитах директно, без да увъртам.

- Какво ù има? Всичко наред ли е с нея? Кажете ми!

- Моля ви, първо се успокойте и седнете, за да поговорим като възрастни и разумни хора, господине. – продължи провлачено лекарят.

 В този миг моята душа гореше от страх и мрачни мисли, какво ли иска да ми каже този. Не го послушах и останах прав, нямах време да ми е удобно.

 Лекарят ме погледа няколко секунди и после рече:

- Ами, добре, явно няма да сядате, тогава стойте така. Вашата жена се казваше Наталия Симеонова, нали?

- Да... Какво за нея?

- Снощи, както и днес ù направихме няколко изследвания, за да открием „виновника” за състоянието ù.

- И намерихте ли го? – с надежда и страх рекох аз.

- Да.

- И кой е той? Защо тя така припадна внезапно, преди това ù нямаше нищо.

 Преди да ми отговори, докторът погледна към сестрата, а после взе някакъв документ и ми го подаде. Аз го взех (ръцете ми трепереха) и започнах да чета. Заклевам се, с всеки изминал ред исках да спра, исках да престана да виждам тези букви, исках да хвана хартията и да я направя на парчета, да я няма!!!

 Четях и не вярвах на написаното.

- Злокачествен тумор на мозъка?! – промълвих едвам доловимо – Но как е възможно? Тя нямаше никакви оплаквания...

 Но тогава ми просветна. Как не се бях сетил?! Последните месеци доста често започна да я боли глава, както и да ù се появяват черни петна пред очите, но ние не обърнахме внимание.

- Има ли начин да бъде премахнат? С медикаменти или оперативно? – изфъфлих, а сълзите напираха в очите ми.

- За съжаление, не – въздъхна лекарят – По нашите изследвания на жена ви ù остава още около месец живот, може и по-малко.

- Какво?! – невярващо изстенах.

- Не знам как не сте го открили досега, но туморът е в твърде напреднал стадий и няма как да бъде премахнат по никакъв начин.

- Хей, хей, чакайте малко! Вие да не би да искате да кажете, че...

- Съжалявам, господине, но няма как да спасим жена ви.

 Щом чух тези думи, сякаш целият свят се срина върху ми, не, не целият свят, а цялата Вселена. Трудно подтисканите ми сълзи руйнаха от очите ми като буйни реки и наводниха цялото ми лице. Паднах на колене и се опрях на пода. В ръката си държах листа, а сълзите ми падаха върху него и оставяха мокри и тъмни петна върху бялата повърхност. В главата ми се стрелкаха като мълнии хиляди мисли и въпроси, от които аз успях да хвана само един и да го изкарам през устата си:

- Ще ме заведете ли при нея?

- Съжалявам, но не и днес. Поне до утре никой не трябва да я притеснява. – рече ми лекарят.

- Моля ви – рекох и ударих с едната ръка на пода – Моля ви от все сърце, позволете ми да я видя. Искам да я видя. Моля ви, моля ви!

 Явно думите ми бяха трогнали доктора, защото той рече на сестрата да ме заведе при жена ми.

 След като малко трудно се изправих, залитайки, аз я последвах по коридора и скоро стигнахме стаята, в която лежеше Наталия. Сестрата отвори вратата и ми рече:

- Заповядайте, влезте. Но само за десет минутки.

 Бях спрял да плача, но щом я видях, отново сълзите поискаха да излезнат. Тя, моята единствена Наталия стоеше там – в болничното легло и не помръдваше. Беше толкова бледа... все едно гледах мъртвец, за бога! Отидох до леглото й и с треперещата си ръка нежно я погалих по лицето. Точно тогава внезапно тя започна да се събужда.

 Първоначално се огледа малко объркано, после ме забеляза и тихо каза:

- Любов моя, ти ли си?

- Мхм – поклатих глава аз, защото имах чувството, че ще заплача.

- Аз защо не мога да те видя? Нощ ли е?

- Миличка, наистина ли не ме виждаш? Аз съм точно до теб. – рекох и ето – една сълза избяга надолу по бузата ми.

- Не виждам нищо – гласът на Наталия бе прегракнал – Защо не виждам нищо?

 О, господи, явно туморът бе засегнал и зрението ù. Какво трябваше да кажа сега? Истината ли да ù споделя? Това би я разбило тотално психически.

- Какво има, мило? Защо мълчиш, нещо лошо ли ми има?

 Аз бързо хванах ръката ù и я целунах. Тя не виждаше и затова не видя дъждът от сълзи, който се изля от мене. 

- Мне, всичко е наред. Просто припадна у дома и те доведохме в болницата.

- Ами Джина? Тя как е? Къде е?

- Тя също е добре. В момента си спинка сладко у дома, а съседката я гледа.

- Ох, слава богу. А сега ще ми кажеш ли защо нищо не виждам?

- Ами...

 От тази ситуация ме спаси сестрата, която влезе и ме изкара навън. Не успях да видя съпругата си чак до другия ден, когато я изписаха. Бяха успели да върнат зрението ù, но ми казаха, че това е било временно, може би за седмица или по-малко.

 Преди да заведа Наталия вкъщи си бях отвел и Джина. Все по някакъв начин успявах да се сдържам и не се разплаках нито един път, ала през цялото време не спирах да прегръщам съпругата си, да я милвам и целувам. В ушите ми кънтяха постоянно думите на лекаря с които той ми обяви, че жена ми нямаше да живее повече от месец. Това ме раздираше от вътре.

 Щом се прибрахме и Наталия се увери, че дъщеря ни е добре, я сложих да си почине. Милата ми съпруга заспа веднага. През това време аз се чудех какво да правя. Това не беше някаква болест, за която да има лек, та то дори нямаше почти никаква надежда лекарите да грешат! Какво трябваше да направя? Жена ми умираше, а аз не можех с абсолютно нищо да ù помогна. Нима... нима наистина съвсем скоро нямаше да я има? Нима наистина след може би дори дни повече нямаше да видя единствената ви любима жива? Това беше трудно за вярване, но едно нещо ме убеди, че животът не се шегува, щом почне някое начинание.

 Вечерта реших да ида да видя Наталия. Тя все още спеше, не беше ставала изобщо целия ден. Когато влезнах в стаята ù ме лъхна някакво тъмно и странно усещане. Това ме разтревожи леко, но го игнорирах. Седнах до нея – тя бе все така бледа – и нежно я погалих по бузата. Странното беше, че този път плътта ù бе много по-студена от колкото беше в болницата.

- Мила? – притеснен, аз реших да я събудя – Мила?

 Побутнах я, но тя не помръдваше.

- Нати, любов моя, събуди се. Време е да хапнеш малко.

 Ала каквото и да правех, тя просто си стоеше така и не даваше никакви признаци да се събуди.

 Със свито сърце взех едната ù ръка и проверих за пулс. Изчаках малко и... не усетих нищо.

- Не, не, о, боже, това не може да е истина! – отново се разплаках и проверих още веднъж за пулс и в другата китка.

 Пак нищо. Целият изстинах. Веднага отидох и се обадих на 112 да дойдат. Изчаках ги до съпругата си, която безспирно се опитвах да събудя, но тя така и не отвори очи, а когато дойде линейката, лекарите просто констатираха смъртта ù.

 Не можеш да си представиш в каква истерия изпаднах тогава. Започнах да крещя и да псувам лекарите, казвах им да се опитат да я съживят още веднъж, че просто са стояли и нищо не са направили, че те са били виновни за смъртта и още куп други неща. Накрая и аз се свлякох на земята. Ако питаш защо- защото получих внезапен инфаркт.

 Събудих се в болницата. Лекарите едва успели да спасят живота ми, но това мен не ме интересуваше. Веднага попитах какво е станало с жена ми, а те най-безчувствено ми съобщиха, че е в моргата и „чака” някой да я вземе.

 Веднага поисках да си тръгна, но не ме пуснаха следващите няколко дни. През това време почти всички наши близки бяха научили за случващото се. Майка ми, баща ми, тъстът ми и тъщата дойдоха право при мен. До един изглеждаха изпити от притеснение и хем се тревожиха за мен, хем чакаха да потвърдя, че жена ми наистина... наистина си е отишла от този свят.

- Синко, дъщеря ми... къде е тя? – рече ми тъстът ми, като ме гледаше със зачервените си очи.

 Ала аз не успях да отговоря. Просто избухнах в един плач и не можах да спра. Това стигна за отговор на всички, който също изпаднаха в дълбока мъка.

 От там насетне животът ми се преобърна, старче. Изписаха ме и тогава погребахме Наталия. Сълзите ми бяха свършили и не издавах никакви емоции, докато затрупваха с пръст прерасната ми съпруга в земята.

 Дъщеря ми сякаш усещаше какво става и плачеше, а майка ми се опитваше да я успокои. Но мен това някак си не ме интересуваше. Нищо не ме интересуваше.

 Щом погребението свърши всички си отидоха, само аз останах.Пренощувах там, като се напих здраво с алкохол. Така и следващия ден и по следващия, така и целия месец. Всъщност, животът ми до днес се държеше в това само да пия и да плача на гроб на жена си. И така в продължение на петнайсет години – петнайсет години, в които съм виждал дъщеря си едва три пъти. Не я поглеждах, не ме интересуваше. Бях вечно пиян и живеех за деня, в който най-накрая ще умра и ще ида при своята съпруга.

 Дъщеря ми порасна, живеейки ту при майка ми, ту при тъща ми. Всичките ми роднини се отказаха да ме подкрепят, защото изпивах всичко, което печелех от това да продавам вещите вкъщи и да тършувам из кофите за боклук. През тези петнайсет години бях просто отшелник и никой не ме интересуваше, докато вчера при мен не дойде майка ми. Както винаги бях на гробищата и говорих на Наталия, плачех и проклинах съдбата, задето ми я отне.

 Бях изненадан от това посещение и дори не заговорих на мама.

- Вече напълно ли ме забрави? – студено ми рече тя.

- Какво искаш? – направо попитах.

- Я се виж само, сине! На какво си заприличал. Стана пълна отрепка. Това не е синът, който отгледах. Той бе борбено момче, което никога не се предаваше!

- Какво искаш?

- Явно не искаш да ме чуеш. Хубаво, тогава поне чуй това – ела утре на гробищата сутринта.

- Защо?

- Господ прибра и Джина при себе си, синко. – рече майка ми и внезапно започна да плаче.

- Какво?! – тази новина ме потресе.

- Ти естествено няма как да знаеш. Преди месец стана на осемнайсет. Имаше си приятел, когото обичаше до лудост, ала той я заряза преди няколко дни. Тя не успя да го превъзмогне и скочи от покрива на блока ни. Умря в линейката, сине...

 Тази новина бе толкова неочаквана, че не знаех какво да продумам. Странното бе, че сърцето ми въобще не трепна. През тези години Джина бе станала едно мъгливо петно в душата ми и аз почти нищо не чувствах към нея. Затова просто станах и си тръгнах.

 И ето ме тук, старче. Не отидох на погребението. Знам, че нямам място там, затова дойдох тук, да се усамотя и срещнах тебе.

***

 Мариян се беше сгушил в страни от огъня и се канеше вече да спи. Младият му събеседник току що бе свършил разказа си и бе настъпило мълчание. Само огънят се чуваше как вечеря със сухите дъски, който старецът преди малко му бе дал.

- Тъжна история – рече Мариян.

 Но вместо да отговори, младият внезапно се изправи и тръгна към вратата.

- Хей, къде отиваш? Навън има виелица и е страшен студ. Да умреш ли искаш?

 Ала младият не го слушаше. Той отвори врата и преди да излезне само каза:

- Сбогом, Маряне. Благодаря за всичко. Мисля, че настъпи време да се събера пак със съпругата си и детето си.

 След което излезе. Старецът понечи да тръгне след него, но някакво вътрешно чувство го възпря. Сякаш някакъв дух му прошепна, че не трябва да се меси в чуждия живот и решения и че този мъж трябва някак да изкупи греховете си.

- Ех, ех, що за живот си живял ти, синко – въздъхна Мариян – Ще се моля за теб. Дано старчето да бъде милостиво и да ти даде втори шанс. Амин!