Днес ще ви представя трета част от моя разказ. Приятно четене!
=====================================
ЗИМНА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА
продължение 2...
И ето ,че в имението на Нора вече обитателите бяха трима. Наближаваха Коледните празници. Зимата в планината си беше зима. Снежна и студена. Боян прибра малкото вълче в своя дом. То със всеки изминал ден свикваше все повече с него и Нора. Раните му почти бяха зараснали. Нора ходеше в къщата на Боян за да види вълчето. То растеше и беше много игриво. Кръстиха го Боно. Това бяха първите две букви от имената на Боян и Нора. Играеха си в парка като се гонеха и хвърляха в снега. Боно беше техен обединител. Заедно се смееха, тичаха, Боно прескачаше високите летви, чрез които Боян го тренираше. Имението се огласи с весела глъч и смях.
Тази вечер Нора седеше на дивана пред камината и наблюдаваше играта на огнените пламъци. Замисленият й вид показваше вътрешното й състояние на нехармоничност и напрежение. Тя все по-често се хващаше , че несъзнателно през нея минаваха мисли и картини свързани с Боян и Боно. Тези двамата започнаха да навлизат все по-дълбоко в нея и тя за първи път в живота си започна да разбира какво значи зависимост.
Боян беше тук от половин година, а Боно само от три месеца. А тя се стресна една сутрин след като си помисли, че не си спомня почти нищо от живота си който е водела преди тях. Пред нея се разстла една равна бяла пустота и почти нищо друго. Живота й беше подреден и монотонен. Липсата на емоции я държеше все в една и съща вибрация. Тя нито се радваше , нито се ядосваше. Всичко се случваше защото тя така искаше, всичко беше без изненади и напрежение.
Откакто се появи Боно нещата коренни се промениха. Той донесе динамика. Той обедини и тримата в едно. Той ги накара да се смеят, да изпитват радост, да изпитват любов. Младият вълк ги научи на близост, показа им как се обича. Той ближеше лицата им от любов към тях. Тичаше за поредната захвърлена пръчка от любов към тях, гонеше ги и двамата по снежната поляна и се въргаляше с тях в снега отново от любов към тях. Нора се почувства истински жива и щастлива. Кръвта й закипя във вените. Ентусиазъм и енергия завладяха всяка клетка от тялото й. Харесваше й да е в компанията на Боно и Боян. И това започна да я тревожи. В началото не го беше осъзнала. Е, една игра! Какво толкова? Много е приятно! Но когато разбра, че започва да се пристрастява към това реши, че трябва да се замисли. И ето я сега пред огъня замислена. Тя определено искаше да остане господар на чувствата си. Определено да зависи от някого не беше в нейния стил. Определено нещата трябваше да се качат на друго ниво на общуване. Тя с ужас установи, че не знае нищо за живота на Боян. С ужас установи, че едно диво горско животно диктуваше мислите и действията й. Или поне на там вървяха нещата.
Нора се изправи решително и излезе от стаята. Взе якето си и така, по домашни чехли излезе от дома си и прекоси малкото разстояние до къщата на Боян. Изправи се пред вратата му и почука уверено. Той отвори почти веднага. Изгледа я въпросително, но се отдръпна и я пропусна да влезе. Беше вече свикнал с честите й посещения. Заради Боно. Но това обикновено се случваше сутрин. Вечерите бяха неприкосновени и за двамата. Никой не търсеше другия след като се мръкне. То беше се установило някак си спонтанно, неосъзнато и се беше превърнало като принцип. Като правило. Затова Боян остана изненадан на нейното идване.
Нора влезе и се насочи към масата. Седна на един стол, а Боно веднага се доближи до нея и приятелски я близна по ръката. Тя го почеса по ушите и главата и се обърна към Боян:
-Явно се питаш какво търся по това време тук?- изгледа го дръзко.
- Разбира се, че не! Искаш ли с нещо да те почерпя господарке? – попита.
- До кога ще ме наричаш господарке? Имам си име. И смятам, че сме вече приятели.
- Приятел с господарката! – засмя се той и извади бутилка с червено вино от един шкаф. Къщата му беше малка. Кухня с ъглов диван и маса със четири стола беше цялото обзавеждане като включим и телевизора. Другата стая беше спалня. Имаше и баня с тоалетна. Боно спеше в кухнята с приспособено за него място между дивана и хладилника. Боян извади и чаши. Наряза и някакво месо за разядка. Нора го наблюдаваше и мълчеше. Нямаше представа как да започне разговора. Даже беше забравила какво толкова я подсили да се втурне още тази вечер да говори с Боян. Можеше всичко да се случи ей така... уж случайно, без да е обмислянето. Но станалото станало. Тя се намери в тая ситуация сама предизвикана от нея и трябваше да се измъкне някак си от това. Боно седна на земята в краката й. Тя го докосна по мекия гръб за кураж и изчака и Боян да седне срещу нея.
- За теб господарке! - вдигна той чашата си в знак на тост.
- Не знам как да ти го кажа! Не съм ти господарка! – отбеляза тя , но също вдигна чашата си.
- Знаеш ли! – започна той – Някога, като малък, имах един възпитател. Той ме наричаше винаги моето момче. „Ела тук, моето момче!“ „ Направи това, моето момче!“ „ Помисли хубаво, моето момче!“ А всъщност към мен изпитваше най-голямата си омраза и злоба. И дори когато ме биеше ми казваше с усмивка „А така, моето момче, това си заслужи!“
Нора беше изтръпнала. Седеше на стола втрещена от това , което се случваше. За първи път чуваше нещо от живота на Боян.
-Та затова господарке, не трябва да вярваме много на думите. Те се казват ей така. И много често означават дори точно обратното на онова, което означават.
Тя го гледаше и погледа й се спря на очите му. Той също не сведе своя. Двата погледа се сплетоха един в друг и двамата едновременно почувстваха мощната енергийна вълна, която се изля върху тях. Боно се изправи на крака и се загледа в Боян, после в Нора. После отново легна до краката на Нора. Ръката, която държеше чашата й с вино се разтрепера и тя побърза да я свали на масата. Магията от случилото се отмина само след миг. И двамата разплетоха погледите си и погледнаха в различни посоки.
-За първи път ми казваш нещо за себе си! – едва успя да се сети Нора за какво говореха. Почувства се сякаш се събуждаше от сън, който й беше оставил чувството си, но не и спомен за действието.
- Така ми дойде да ти отговоря.
- Бих ли могла да се надявам, че ще ми разкажеш още нещо за себе си? – попита плахо тя.
- Моя живот е скучен и отегчителен. Едва ли ще ти бъде приятно.
- Всъщност от отдавна се надявам да разбера повече за теб!... От самия теб!
- Аз съм изоставено дете. Пълен сирак. Нямам и не съм имал никога никой. Живях по сиропиталища и домове за сираци откакто се помня. Когато станах на 18 година ме изхвърлиха на улицата неподготвен за нищо. В дома ни учеха на дърводелство и градинарство. Аз обаче харесвах животните. Пансиона ни беше извън града, близо до гората. Често прескачах оградата и се скиторех из гората с часове. След това ядях бой. Наказваха ме жестоко. Дори съм седял вързан със синджири в мазето по няколко дни. Но не можаха да ме отучат от желанието ми да се скитам из горите. Дори на няколко пъти се опитах да остана да живея там. Но винаги ме намираха. Бях дете на десет, единадесет години. Викаха полиция! Пускаха кучета! И ме намираха. А после в мазето. Един ден намерих едно малко ранено вълче в гората. Също като Боно. И без много да му мисля го взех със себе си. То беше по-малко от Боно когато го намерих. И много слабо от немощ. Не ми направи никакви проблеми. Занесох го в сиропиталището и го скрих в долапа, където седяха моите дрехи. Не че имах много дрехи. Само няколко парцала и чифт продънени и разкривени обувки. Криех от моята храна за да го храня. Беше много трудно защото в стаята бяхме осем момчета. И не желаех никое от тях да знае. Там, в тези структури нямаше приятелства. За да оцелееш трябва да си по вълк от вълците. Но това нямаше как да го скрия за дълго. Бях наклеветен пред възпитателя и тогава изживях най-тежкия момент в живота си. Извадиха малкото и безащитно животно от долапа и лично моя възпитател, който ме наричаше моето момче удари кутрето в земята. То изквича от болка. Аз се свих от ужас. Той вдигна кутрето и с все сила го захвърли към стената. Кръв и мозък потекоха по нея. Надзирателя взе трупчето на горкото вълче и започна зверски да го тъпче и псува. От устата му покапаха слюнки и пяна. Аз бях ужасен. Ако бях оставил животното в гората може би е щяло да има повече шанс да оживее. Почувствах се убиец. Разплаках се и се скрих под леглото. Но възпитателя ми донесе кофа с вода и парцал, измъкна ме за единя крак изпод леглото и ме накара да почистят всичко наоколо. А трупа на вълчето го завря в печката. Така после с часове миришеше на изгоряла козина. Беше кошмарно.
Боян млъкна. Нора седеше на стола си безпаметна и безмълвна. Това признание й дойде в повече, отколкото можеше да понесе. Просто нямаше думи, с които да изрази чувството, което я завладя. А то беше нещо като парализа на всичките й емоции и в същото време неистов стремеж да стане и да избяга от стаята. Дойде тук за да получи отговори на не зададените си въпроси. А получи отговор на нещо, за което въобще не се беше питала. Нещо, за което дори не подозираше, че се е родило в нея.
-Знаех си, че ще ти разваля вечерта! – чу тя гласа на Боян. – Но сега разбираш защо толкова се страхувах за Боно когато го открих. И колко много значеше за мен това, че се съгласи той да остане тук.
Нора не отговори. Тя искаше да измъкне някак себе си от това, което осъзна. Беше крайно наложително да прекъсне пропадането си в бездната. Трябваше да намери сили и да се спаси от двата звяра настанили се под стряхата й.
Бавно вдигна глава и погледна мъжа срещу нея. Опита се да види изпадналия в немилост от съдбата рошав и сплъстен клошар. Но пред нея седеше млад и силен красив мъж. Очите му гледаха с тъга и примирие. Лека усмивка се появи на лицето му. Тази усмивка я прониза в гърдите с физическа болка. Това я събуди и тя намери сили да каже:
-Съжалявам! Преживял си много. Никой не заслужава да живее без родители. Но трябва да знаеш, че не всички родители могат да дадат любов на децата си. Аз съм една от тези деца, които също не познаха майчината ласка и бащината подкрепа. И двамата си бяха самодостатъчни. Аз за тях бях като ненужно бреме. Повече ме обичаше съседката , баба Рада, отколкото майка и татко. Живях едно детство разкъсвано от жажда за прегръдка и топла майчинска ласка от една страна, а от друга от завистта на приятелите ми, че родителите ми са красиви и известни личности. С две думи живях сама. И въпреки, че баба Рада ме дари с много грижи и топлина аз останах незадоволена и самотна. Когато пораснах имах в живота си няколко краткотрайни връзки с мъже, които не само не успяха да запълнят празнотата в мен, но дори я задълбочиха и разшириха. А след нелепата смърт на родителите си взех решението да се отдам на самотата си и създадох това имение. Моя живот е много по-различен от твоя, но всъщност и двамата сме еднакви. Съдбата ни е отредила да сме сами и невярващи в никой.
-Защо тогава ме взе със себе си? – попита плахо Боян. – На този въпрос не мога и до сега да си отговоря.
-Аз самата не знам. Така го почувствах. Така импулсивно го реших. Може би видях себе си в теб ако нямах парите на предците си.
Боно отново се изправи из под масата и близна ръката на Нора. Тя импулсивно го помилва по главата. Той се изтръска и отиде до Боян. Близна и неговата ръка. После седна до него и го загледа.
-Изглежда Боно иска нещо да ни каже! – загледа се той в младия вълк.
-Онова, което прави Боно хич не ми харесва! – изтърси изведнъж Нора и се скова от страх. Не искаше да се издава.
-Какво имаш предвид? – изненадан и притеснен я погледна Боян.
- Боно ме кара да се чувствам по начин, по който не съм свикнала да се чувствам.
- Тоест? – не я разбра мъжът от среща.
- Ами поражда в мен чувства и привързаност. Нямах представа, че това е толкова заразно и зависимо усещане. Не съм свободна със собствената си воля. Хващам се, че той контролира мислите ми.
Боян се засмя.
-Защо се смееш? – настръхна Нора. – Аз съм свикнала да съм свободна и независима жена. А сега един див горски звяр бавно и полека се промъква към сърцето ми.
Тя си помисли с още по-голям ужас, че Боно имаше и спътник, който го придружава, но това беше толкова ужасно, че дори не искаше и да мисли за него.
-Страх те е да обичаш. Това ли е? – попита Боян.
Тя не отговори.
-Аз поне мога да обичам животните. – продължи отново той. – Дори когато бях клошар имах куче. Двамата заедно деляхме една постеля и един хляб.
-И какво стана с него? – попита Нора.
- Умря! От старост. Беше изхвърлено от дома си защото вече беше старо и полусляпо. Но остана с мен почти две години.
-Виждаш ли! – повиши леко тон Нора – Накрая те изоставя. Има ли значение причината? Аз не искам да страдам. Затова не искам и да обичам.
-Аз мисля като тебе. Поне мислех като тебе! Но когато Барбо , кучето умря, един приятел, също клошар ми каза: „ Ако от страх се лишиш от любов да знаеш, че ще си най-нещастния човек на света. Защото истинската любов никога не те прави нещастен и страдалец. Истинската любов е огън, който гори в теб и те топли. А тази топлина излиза от теб и създава щастие в живота ти. Ако истински обичаш то тогава обекта на твоята любов е без значение какво прави и как живее. Ти винаги ще си щастлив ако знаеш, че той е щастлив. Дори ако е с друг човек, дори и смъртта не е край за любовта. Защото тя е вечна , а смъртта е само преходна. Смяна на премяната". Това общо взето ми каза този човек. И аз го запомних. Ще ми се да е вярно. Вярвам дори, че е вярно. Надявам се някога да го изпитам.
следва продължение....
© Иванка Цветкива All rights reserved.