Златната круша седяла отстрани на пътя, под табелата сочеща Блестящия Град и плачела. Всички останали плодове минавали покрай нея и състрадателно я поглеждали. По пътя се задал един банан. Той също погледнал крушата и си помислил: “Колко красива златна круша. Трябва да е щастлива. Аз бих бил щастлив ако изглеждах така. Но тя плаче. Защо ли?”. Банана се отклонил от пътя и отишъл да говори с крушата.

- Ти си най-невероятната круша която съм виждал. Цялата си от злато. Е да има малки петънца по теб… а не, това са малки скъпоценни камъни. Цялата си блестяща, чиста, перфектна. Защо плачеш?

Крушата погледнала с насълзени очи любопитния банан и казала:

- Чувал ли си приказката за златната ябълка? Чувал си разбира се. Е, в тази приказка трябваше да се разказва за златна круша, а не ябълка. Аз бях крушата която най-малкият брат спаси. Обаче в приказката се разказва за ябълка и никой не знае че съм аз.

Крушата отново започнала да плаче. Банана се опитал да я утеши:

- Няма значение. С твоята красота можеш да постигнеш всичко. Ела с мен в Блестящия Град, той е съвсем близо. Този път води натам. Както знаеш, в този град всеки може да постигне мечтите си, стига да се старае достатъчно.

- Може и да ида там – казала крушата – но сега се чувствам гадно и искам да си поплача още малко.

Банана се разделил с нея и тръгнал по пътя към града. А крушата останала отстрани, облегната на табелата. Другите плодове бавно се движели покрай нея. Някой я поглеждали със съжаление, някой с възхищение, но повечето със завист. Определено това била най-хубавата и уникална круша която били виждали. Някой се отклонявали от пътя за да си поговорят с нея, но подобно на банана си тръгвали разочаровани.

Деня отлетял. Изгряла луната. Крушата продължавала да плаче на мястото, под табелата. Скоро се показало слънцето и заварило крушата на същото място. Само била сменила позата за да не и изтръпват краката. И така ден и нощ крушата седяла на земята и плачела. Започнала да се покрива с прах. Отначало бил малко, сякаш опипвал почвата. После започвал да става все повече. Слой след слой праха се натрупвал върху крушата, смесен със сълзите, а огненото слънце изсушавало и втвърдявало прашната покривка, превръщайки я в тънка коричка, която ставала все по-дебела. А времето продължавало да препуска по пътя заедно с плодовете…

Минали години. Банана най-сетне се връщал от Блестящия Град. Там си бил намерил работа, жена. Родили му се 5 деца, започнал свой бизнес и натрупал състояние. Всичко за което бил мечтал. Сега се връщал, а до него била жена му. Отзад го следвали  четири от децата му, петото било на сигурно място в ръцете му. Въпреки че бил сравнително богат банана и семейството му вървели пеша. В Блестящия Град може да влезеш и да излезеш само така.

Малко след като напуснали града, от другата страна на пътя, видели табелата, а под нея – паметник на крушата. Банана разбира се нямало от къде да знае, че това е самата круша, покрита с дебелата и твърда кора на самосъжалението.

- Вижте, това е златната круша за която ви разказвах. – щастливо обявил той – направили са и паметник. Чудя се, какво ли толкова велико дело е извършила.

- Може да има надпис – казала жената на банана.

Банана пресякъл улицата и отишъл да разгледа “статуята”. Нямало надпис, нито дори дата. Докато разглеждал крушата, забелязал под едното и око капка вода. Банана не разбрал, че това е една от последните отчаяни сълзи в живота на крушата, помислил че е дъждовна капка и подозрително погледнал безоблачното небе.

После се върнал при семейството си. Като се отправили отново на път той заявил:

- Аз си знаех, че тази круша може да постигне велики неща. На някой хора Бог просто е дал повече.

И банана продължил по пътя, в обратната на Блестящия Град посока. Бил щастлив за двама - за себе си и за крушата. Аз си позволявам да му завиждам.

А вкаменената круша си останала на мястото. Скоро престанала да бъде круша и станала просто статуя. Задухал вятър, който съборил табелата сочеща града. За щастие под нея била крушата. Табелата си отдъхнала, подпряла се стабилно върху статуята и продължила да сочи пътя. Все пак това и е работата. Така си стои и до днес.

16.02.2008