- Ясемин, хайде, мамо, ставай!

Ясемин отвори очи и първото, което видя бе, вестника, закачен около дългия кабел на лампата. Този абажур я накара да се усмихне, защото бяха го направили двамата с дядо си. На прозорците нямаше пердета и цветните лъскави страници от списанията пропускаха оскъдна светлина във малката стая. Въпреки всичко, тя се събуди щaстлива, знаеше, че последните месеци бяха само временно толкова трудни, щяха да дойдат по-добри дни!

Стана от тънкия дюшек на пода и отвори ципа на големия куфар до прозореца, извади късите си джинсови панталонки и облече бял потник, върза косата си на опашка и се качи на втория етаж. Домакините на огромната къща бяха насядали около софрата, снахата наливаше чай в малките стъклени чашки.

 - Ела, дъще! - каза старият стопанин, глава на семейството.

Ясемин седна на земята, мушкайки крака под голямата памучна покривка на цветенца. Поздрави всички и погледна дядо си, седнал срещу нея. Очите му бяха тъжни. Този силен мъж изглеждаше съсипан, тежеше му това, че бяха принудени да живеят в тези далечни роднини, чувстваше, че са им в тежест.

 - Хайде, заповядайте, каквото дал Аллах да хапнем. - каза Салих бей .

Ясемин взе филия хляб и я намаза с краве масло, след което протегна ръка към сладкото от ягоди. Снахата, седнала до нея, я сръчка леко по хълбока.

 - Не е хубаво да се ядат двете неща наедно! - каза тихо.

Момичето остави лъжичкaта си настpани и преглътна засрамено и обидено. Юзеир видя обидата в очите на внучката си, как можеше да позволи на когото и да било да наранява децата му!? Силна болка прониза гърдите му, стана от софрата и излезе от стаята. В малки купички бяха сложени зелени и черни маслини, мед и сирене, но незнайно защо, никoй не ядеше от тях, всеки пиеше чая си, шумно отпивайки от стъклените чашки. На софрата бяха 14 души!

 - Татко, аз викам днес да отидем да берем ябълки! - каза снахата.

 - Ами може, вървете, дъще, трябва да се работи! - каза Салих бей, поглеждайки към майката на Ясемин.

Младата жена потвърди с глава свекъра си, направи знак на гостите да се приготвят.

 - Ясемин, така не можеш да дойдеш в ябълковата градина! Облечи нещо по-свястно, не отиваме на плаж! - рече снахата, издърпвайки с малка метличка трохите от софрата.

 - Тя е още дете, Зюлейха! - защити дъщеря си майката, помагайки в прибирането на софрата.

 - Какво ти дете! Вчера съседът ме пита кога да дойдат да я искат, ще я женим! - ехидно се ухили Зюлейха.

 - Зюлейха, дъщеря ми е само на 12 години!

Свекърът погледна двете жени и им направи знак да млъкнат.

Ремаркето на трактора бе старо и ръждясало. Двете дълги пейки по двете му страни се клатеха. Насядалите плътно един до друг работници мълчаливо гледаха пушека от дима,  който се вдигаше от сухата пръст на черния път.

Ясемин бе седнала до майка си, но за разлика от другите тя гледаше само пред себе си, забила поглед в черните галоши на краката си. Искаше ù се да може да се засмее на гледката, но една мисъл като червей дълбаеше мозъка ù. Защо мечтите им се бяха изпарили, когато дойдоха тук?

 - Хайде, слизайте! - каза шофьорът на трактора, отваряйки едното крило на ремаркето.

Ясемин подскочи енергично и слезе на пътя. Вуйна ù Фикрие пъшкайки едвам стъпваше на стъпалото. Момичето ù подаде ръка и ù се усмихна.

Ябълковата градина бе разположена на огромна площ от 30 декара.

Едноетажната къща в началото на градината бе боядисана в розово, верандата гледаше към дърветата, обсипани със златни едри ябълки. Два люлеещи се бамбукови стола бяха сложени под сянката на брeзентовия чадър.

Мъж на около 30 години със сламена шапка на главата се доближи до тях, дългите  мустаци напълно скриваха горната му устна, раираната риза бе два номера по-голяма и му седеше смешно. Той вдигна слабата си ръка във въздуха и заговори.

 - Мъжете да започват да берат плодовете, а жените да се разделят на групи по 3 и да сортират ябълките! Две да сортират, а една да увива плодовете във хартията. Много внимавайте, нито една ябълка не трябва да пада на земята, падне ли, ще се нарани, а нарани ли се, ще изгние, а една изгнила ябълка може да унищожи цялата щайга! В 10 часа имате 15 минути почивка за чай, в 12 е обядът, работим до мръкване! Хайде, колай геле!

Ранното есенно слънце пареше забрадената глава на момичето, дългата басмяна пола ù стигаше до петите, а широката черна тениска се бе изкривила от пране. Ясемин на 12 години изглеждаше като на 60 с тези дрехи, само меките ù длани, показващи се изпод дългите ръкави, подсказваха невинността на възрастта ù. Облечена в дрехите на Зюлейха, Ясемин се почуства чужда на самата себе си.

Щайгите бяха подредени една в друга на висока купчина, майка ù и вуйна ù седнаха на земята и започнаха да сортират първите ябълки, Ясемин приседна до тях и мълчаливо започна да облича плодовете, след което внимателно ги слагаше в щайгата.

 - Едибе, какво ще правим? - попита Фикрие тихо.

 - Не знам... Така не можем да продължим! Всеки ден на различна работа, никoй не ни дава квартира, не можем да живеем всички на куп в чичо Салих! Татко много се тормози! Ако можех да го навия да се върнем у дома... - замечтано каза младата жена.

 - Аз ще навия чичо ти Ибрахим! Аз не издържам вече, но се страхувам, ако се върнем, хората ще ни се подиграват!

- Защо?! Ние дойдохме тук не по свое желание! Продадохме си къщите, животните, колите!

 - Именно от това се боя, ако не ни върнат къщите, какво ще правим?

 - Вуйно,  тук няма бъдеще за децата ми! Чу какво каза Зюлейха, щели да идват да искат Ясемин! Аз искам децата ми да учат, да изживеят детството и младините си!Трябва да намерим начин да се върнем!

Фикрие поклати глава разбиращо, но вътрешно се страхуваше от връщането им назад, там също вече нямаха работа и дом! Приятели също, бяха пуснали на свобода дори кучетата си, кой щеше да ги прегърне за добре дошли?!

На верандата се появи възрастен мъж, облечен в бели памучни дрехи, на главата му имаше малка плетена шапчица. Седна на бамбуковия стол и запали цигара, до него седна момиче на годините на Ясемин, облечена в дълга небесносиня рокля с дълъг ръкав, на главата ù бе вързан тюрбан в същия цвят. Момичето се смееше радостно, отваряйки капака на кутията със сладолед. Едибе погледна натам и каза:

 - Вуйно, каква разлика имаме от робите?! Виж хаджията и внучката му, ние не ce боим от работа, но с нас се държат като с роби!

Ясемин захапа устни, гледайки как майка ù се ядосва на действителността, която бе много далеч от мечите им.

- Хей, вие! Какво говорите толкоз! Устата да мълчи, а ръцете да работят! - каза мъжът със сламената шапка отдалеч.

Ясемин наведе глава над щайгата и стисна силно ябълката от яд, една гореща сълза падна върху парчето хартия и се хлъзна немирно към сухата почва, след което се изгуби. Даже сълзите ù нямаха желание да бъдат свидетели на тази картина.

Слънцето бавно-бавно прибираше лъчите си зад облаците, часът наближаваше 6 вечерта. Ясемин погледна златната верижка на часовника си и погали с лепкавите си пръсти стъклото му, сякаш искаше да върне стрелките назад в годините, когато безгрижно седеше в скута на дядо си. Но това бе невъзможно, животът продължаваше да тече и времето тук се определяше не по стрелките на подаръка от дядо ù.

Гласът на трактора прекъсна мислите на момичето.

 - Хайде, за днес толкова стига! - каза мустакатият мъж - Елате тук да ви раздам надниците.

Ясемин помогна на вуйна си да се изправи и я последва бавно. Майка ù бе влязла по ръката на Фикрие и двете вървяха капнали от умора.

Това бе първият работен ден на Ясемин, който изобщо не можеше да се сравни с дните, когато ходеха на бригада от училище, дрехите на нея сега стояха по-собственически, тя бе порaснала преждевременно.

Понякога човек е безсилен пред действителността и съдбата ни дава дрехи, които са много по-властни от нас и духът ни се изгубва в одеждите на отчаянието...

Но въпреки всичко ’’златните ябълки’’ зреят под същото слънце, което изсушава мечите ни...