мини проза

    И тази сутрин дядо Злати седеше на трикракото столче пред вратата на дома си, когато измежду стръковете цветя в градината съвсем неочаквано се провря малко котенце и, мяучейки, излезе на плочника и застана на няколко стъпки пред стареца. Връхчетата на златистата му козинка искряха от лъчите на есенното слънце. Възрастният човек погледна неканеното гостенче и се усмихна. Нещо много топло жегна старческото сърце.

    Дядо Злати искаше да повика златното коте при себе си, но гърлото му само леко изхриптя. След заболяването старецът почти не говореше. Можеше поне да си поиска хляб и вода. Живееше сам, трудно. Децата му живееха в града и рядко го наглеждаха. 

    Старецът инстинктивно протегна ръка към малкото животинче и пръстите му пошавнаха. Златното коте повдигна муцунка и сребристите му мустачки щръкнаха. После протегна тънката си шия, близна с грапаво езиче върховете на пръстите му, покатери се върху коленете му и се сви на топка в скута на стареца.

    Почувствал топлото му телце, дядо Злати погали златната котешка козинка. Ръцете му трепереха. Мило му стана на душата. 

    "Ех, Калино, Калино... – помисли си дядо Злати за своята бабичка. – Изпревари ме, Калино... А как ми липсваш!... Да те прегърна и да те помилвам, Калино!"

    Очите на стареца се насълзиха, но той вече не виждаше. Стоплена, душата му летеше нагоре... към слънцето.