Звездата
Звездата трепкаше с искрящи очи в тъмната нощ. Небето наоколо бе обсипано с безброй други звезди, всяка от тях - сияйна и сигурна в себе си. Но в пространството имаше още толкова място! За още и още звезди! Тогава? От какво се плашеше непознатата малка звезда? Другите дори не я забелязваха, никой не й пречеше да се изяви. А може би, точно това всяваше безпокйството в нея?
Светът, от който идваше тя, бе толкова различен - по-диалогичен, по-контактен и по-осезаем, но въпреки това, коварен и зъл. Кое е по-доброто? Звездата вече не знаеше. Едно й беше ясно - че в момента й е безпределно трудно в това огромно, непознато небе, въпреки динамичния живот, кипящ в него. Затова отвреме навреме от бляскавите очи на звездата потичаха горчиви издайнически сълзи и се търкаляха надолу-надолу... към познатите предели на един свят, където продължаваха да живеят своя скромен живот още безброй невидими малки звезди.
Но... мракът трябва да бъде превзет, да бъде осветен от мислите и мечтите на звездите, решили да скочат високо в небесната шир, да надскочат всички прегради и самите себе си, да научат новите уроци, а после... - после да се посветят на другите, да им разказват за необятните възможности на този безкраен свят и за свободната изява на всеки в него.
Звездата продължаваше да гледа с блестящи очи в тъмната нощ и да търси изход - за себе си, за хората, за всеки, желаещ да направи нещо повече в своя живот.
И надежда пропърха в сърцето й - че ще успее да се справи с предизвикателствата на този непознат, нов живот, в който по своя воля и по стечение на обстоятелствата се впусна.
...
В окото на мрака, като мъничък пробив в тунел, се появиха два светли лъча - звездата търсеше пътя.
© Калина Томова All rights reserved.