Звук
Звук. Единствен, самотен звук прокънтя. И всичко започна с него. С него и ще свърши. Изсипа се на дребни вековни кристали из празнотата и я преобрази до неузнаваемост. Даде началото на Вселените-Симфонии и ги разпръсна навсякъде, из всекиго. А те започнаха своеобразното си боричкане, напълно отдадени на Прилива... от енергия... от разнообразие... от живот. Родиха се първообразите на чувствата, позитивни и отрицателни, танцуващи около десетките Реалности, запленени от новата си несекваща игра. Хаосът беше пълен, но рационален и градивен. Оставящ усещане за щастие. Имаше и една нимфа, която се появи за момент и изчезна завинаги. Мисля, че се казваше Мишел. Мисля, че я обичах. А звукът бе изчезнал.
Стоеше над нещо. Не беше сигурен точно какво. Събитията се бяха развили главоломно и сега всичко беше различно, Безкрайно различно. Звукът направи няколко обиколки около себе си, за да се огледа. Той си беше същият, поне не много различен. Беше там. Някак си встрани от всичко и в същото време в самото ядро, пред очите на всички. Само дето никой не го виждаше. Защото Очевидното, разбира се, е незабележимо. Звукът се замисли... задълго... за няколко хилядолетия-секунди; една усмивка, леко раздърпана, се стича по отблясък на зелен прозорец; някой обича някого до болка; някой убива някого продължително; застъпват се крачетата на новородено конче; разлива се леген, пълен с безстрастие... Звукът спря да мисли. Нямаше повече желание. Знаеше всичко за сега-преди-после и за каквото друго го интересуваше. Беше остарял и се беше променил. Беше тъжен звук. Беше обиколил себе си и се беше разбрал.
Звук. Единствен, самотен звук прокънтя. И всичко свърши с него. А дали някога отново ще започне?...
© Светослав Николов All rights reserved.
