Беше късно след обед и слабото пролетно слънце започваше да клони към залез. Седем кораба току що бяха навлезли във фиорда. Само един от тях измени курса си и се отправи към Вдовишкия остров под черно знаме. Останалите се приготвиха да влязат в пристанището. Радостното оживление бе дало място на напрегнато очакване. Сякаш двете черни знамена бяха хвърлили сянка върху града и обитателите му.
В една от стаите на манастира майката-приор клатеше глава в недоумение. Бяха уведомени, че херцогът е бил принуден да вземе ранените със себе си по време на опасното пътуване към дома. В съобщението се споменаваше, че флагманът на херцога е натоварил най-сериозно пострадалите и се надпреварва с времето. Но което беше още по-лошо, негова имперска светлост също бе тежко болен. И тогава, в уречения ден, корабът не беше пристигнали. Очевидно бяха станали жертва на фатално забавяне. Майката-приор отчаяно се бе молила на Боговете да закрилят тези млади мъже и лордът им. Ако трябваше да бъде честна, старата жена се бе ужасявала от момента, когато онзи кораб на смъртта щеше да акостира на острова ѝ. Бяха се забавили повече от половин седмица. Смъртността на борда щеше да е огромна. Толкова много бедни души, изгубени без някой да им е подал ръка за помощ, да е облекчил страданието им в последните моменти. Но молитвите ѝ бяха чути! Вместо очакваната купчина трупове, това, на което бе станала свидетел, можеше да се обясни единствено с чудо. Дори се беше ощипала няколко пъти, за да се убеди, че старите ѝ очи не ѝ играят номера.
- Е, майко-приор, кажете ми, какво е състоянието на войниците ми? – до ушите ѝ долетя шепнещ мъжки глас.
Тя хвърли строг поглед на младия си лорд, който бе приседнал на леглото широко ухилен – поведение крайно неподходящо за благородник. Старата жена обаче не можеше да се сърди дълго на детинското му вълнение, защото самата тя се чувстваше по същия начин.
- Възстановяват се стабилно, господарю мой. Благословията на Двамата Богове трябва да е била с вас. Майката-игуменка ще се радва да чуе новините – прошепна тя и го дари с блага усмивка.
Ноа кимна и посочи към лежащата под завивките фигура. Ритмичното дишане свидетелстваше, че тя спи дълбоко, необезпокоявана от полугласния разговор.
- Дължим всичко на херцогинята и нейните знания и постоянство, майко-приор. Ако не беше тя, сега двамата с вас нямаше да водим този разговор. Оставете я да спи за сега. Не позволявайте на никого и нищо да нарушава покоя ѝ. През последните седмици и се струпа твърде много. Утре ще дойдат хора за нея, но до тогава се погрижете да спи спокойно.
- Не се притеснявайте, господарю мой. Бедното дете е в добри ръце. Вие също трябва да почивате. Приготвили сме стая за вас в мъжкото крило. Използвайте времето, за да съберете силите си. Утрешният ден ще бъде тежък за всички.
Хвърляйки последен поглед на съпругата си, която кротко спеше, Ноа се изправи. Странно, не искаше да я оставя така сама и безпомощна. Какво ставаше с него? Нима бе до толкова свикнал да спи на една тънка стена от нея? Нямаше начин нещо да ѝ се случи тук. Манастирът бе спокойно място. Тогава защо се колебаеше да си тръгне? Ноа въздъхна и отиде до вратата, но се спря на прага и се извърна.
- Майко-приор, когато дамата се събуди, донесете ѝ чаша топло мляко с мед.
- Така и ще направим, милорд.
Приключил с това, Ноа побърза да излезе на вън. Той въобще не забеляза нежната, разбираща усмивка, появила се на сбръчканото лице на жената. Старата майка-приор поклати глава. Благодарение на опита си тя бе успяла да разпознае симптомите веднага. Младият ѝ лорд бе прихванал опасна болест на сърцето, без дори да забележи. Тя погледна слабичкото момиче, което спеше тихо под завивките, и въздъхна. Само времето щеше да покаже дали младата дама щеше да бъде лекарство или отрова за болката на херцога.
***
Лорелей спа непробудно часове наред. Цялата умора и последвалото облекчение я бяха помели в момента, в който бе осъзнала, че пациентите ѝ са в сигурни ръце. Тя смътно си спомняше как Ноа ѝ помага да стигне до стая с чисто удобно легло. Беше съпротивлявала. След всички дни прекарани на кораба беше прекалено мръсна, трябваше първо да се измие. Обаче в мига в който главата ѝ бе докоснала възглавницата, тя бе заспала – без сънища, без притеснения.
Когато се събуди, сивата утринна светлина вече се промъкваше през прозореца. Първоначално тя се паникьоса, неспособна да осъзнае къде ес намира. Това Сефис ли беше? Нима всичко случило се е било сън? Нима венчавката ѝ беше сън? Беше ли Ноа… беше ли съпругът ѝ просто призрак на собственото ѝ въображение? Някъде от двора долетяха викове. Това гласът на брат ѝ ли беше? Лорелей скочи от леглото и за малко не падна докато се опитваше да стигне до прозореца. Сърцето ѝ прескочи удар и след това се успокои. Гледката навън бе непозната. В далечината се виждаха величествените заснежени върхове на планини. Това на бе Сефис! Всичко беше истина! Лорелей почти се разплака от облекчение.
Тя се върна обратно и седна на леглото. Постепенно спомените ѝ от вчера се избистриха. Това бе Вдовишкия остров. Най-сетне бяха пристигнали в Норден. Те… Лорелей се замисли за момент. Къде ли беше Ноа в момента? Дали и той бе останал в манастира? И какво се очакваше да прави тя от тук нататък? Вчера той ѝ бе споменал за някакви погребални ритуали, но нищо конкретно. Дали да не го потърси? Или трябваше да го изчака тук? Разумът подсказваше да чака. Не познаваше мястото. Къде изобщо щеше да го търси? В същото време, не я свърташе на едно място. През изминалите няколко седмици на кораба никога не бе имала свободен момент. Ако не наглеждаше мъжете, беше в каютата на Ноа и двамата разговаряха. Не ѝ се искаше да си го признае, но точно сега копнееше за съпруга си. За приятеля си. Тя взе решение. Никой не бе казал че е пленничка, нали? Това означаваше, че най-малкото има право да напуска стаята си. Може би щеше да намери някого, който да ѝ каже къде е херцогът. Или даже някой можеше да и помогна да наточи вода за баня.
Без да се церемони да обува обувки, Лорелей се изправи и натисна дръжката на вратата. За секунда се побоя, че може да е заключена, но тя се отвори безшумно. Девойката надникна навън. Просторният коридор бе сумрачен и празен. Тя се измъкна на пръсти и се огледа. Никъде не се виждаше жива душа. Дървените стени и таван поглъщаха звука от стъпките ѝ. В дясно от нея се виждаше стълбище, водещо до долните етажи, от където долиташе приглушен шум. Лорелей заслиза по стълбите. На половината път надолу пред нея се откри гледката към първия етаж на дормиториума и входната зала. Много хора се щураха напред-назад и внасяха големи сандъци. Няколко монахини, облечени в черно-бели роби, бяха заети да се разпореждат и да напътстват работниците. В целия този хаос Лорелей успя да намери познато лице. На една пейка до стената, облегнал патерицата до себе си и напълно несъпричастен към вихрещата се трескава дейност, седеше млад мъж със сребристо-бяла коса. Сър Грегор! Лорелей се зарадва. Той със сигурност знаеше къде е Ноа.
Тя забързано притича по последните няколко стъпала и го приближи. Тъкмо когато се канеше да го повика, поредната група новодошли влезе в дормиториума. Задавен вик се извиси над врявата.
- Г-Гераш!
Чувайки името си, рицарят скочи, залитайки за секунда, а очите му жадно зашариха сред тълпата. Между новодошлите се промъкна много млада жена. Хубавото ѝ, леко закръглено лице беше призрачно бяло, а червеникаво-русата ѝ коса се беше измъкнала от венеца на плитката ѝ. Тя изпусна на торбите, които носеше, и се хвърли разплакана в обятията на младия рицар.
- Тихо, любов моя. Аз съм тук. Всичко е наред.
От това разстояние Лорелей можеше да чуе нежните думи на Грегор и да види как ръката му гали косата на жената в опит да я успокои. Бузите на Лорелей поаленяха. Тя се опита скришом да отстъпи назад, чувствайки са като натрапница в техния нежен момент. За съжаление точно тогава Грегор най-накрая я видя. Младият рицар прошепна нещо в ухото на жената и с нежелание я пусна. След това той се обърна и се поклони дълбоко, привличайки вниманието на всички наоколо.
- Добро утро, милейди. Не очаквахме да се събудите толкова рано.
Думите му разтърсиха околните и по лицата им се изписа разбиране. Незабавно цялата зала притихна и после всички са превиха в поклон, оставайки единствено Лорелей да стърчи неловко над тях. Тя се паникьоса. Как следваше да реагира? В този момент тя си припомни думите на сър Дънкан. Тя кимна изискано с глава, но вътрешно пищеше, осъзнавайки напълно неугледния си външен вид. Дори не си бе обула обувки!
- Поздрави и на вас, сър Грегор. Радвам се да ви видя в добро здраве – въпреки притесненията ѝ, гласът ѝ прозвуча достатъчно спокойно.
- Това, че стоя тук в момента, е изцяло благодарение на нейно височество – Грегор се усмихна лъчезарно и посочи жената до себе си. – Простете ми дързостта, мога ли да ви представя съпругата си – Сая. Негова светлост я назначи за ваша придворна дама.
- Поздрави на херцогиня Норден. Нека Зорницата грее над вас – младата жена направи дълбок реверанс.
- И на мен ви е приятно да се запознаем, лейди Сая – Лорелей отново кимна и се извърна към рицаря. – Сър Грегор, бихте ли ми казали къде е херцогът?
- Лордът в момента е зает с подготовката за погребалния ритуал в мъжкото крило, милейди. Ще се наложи да изчакате за малко преди да можете да го видите. Сестрите тук са доста строги, особено що се отнася до приготовленията на негова светлост – по лицето на Грегор пропълзя виновно изражение. – всъщност и аз не трябваше да съм тук, но…
Очите му се стрелнаха към съпругата му, която се изчерви в отговор. Лорелей се подсмихна при вида на тези две влюбени птички. Нямаше начин да им се сърди. Но като че да докаже мрачните притеснения на Грегор, строг глас ги прекъсна.
- Какво си мислите че правите тук, нарушавайки правилата на майката-игуменка, сър рицарю?
Възрастна жена в черно и бяло се носеше сред тълпата към тях. По възобновените поклони можеше да се съди, че това бе влиятелна особа. Тя спря пред тримата и ги изгледа строго.
- Моля за прошка, майко-приор – Грегор сведе засрамено глава. – Просто така стана, че…
- Млади човече, нямате какво да правите тук. Вървете си и не ни пречете. Имаме купчина работа, която трябва да бъде свършена преди обедната камбана. Вървете си!
Заповедта на старицата бе безусловна и безапелационна. Грегор нямаше друг избор, освен да се подчини. Макар че, в явен признак на бунт, той даде на жена си дълга прощална целувка. Останала сама с бясната майка-приор и нервната Сая, Лорелей за пореден път изгуби ума и дума. За щастие старицата взе нещата под контрол.
- Внимание към всички! – тя плесна с ръце и обяви високо. – Не се мотайте. Нейна светлост трябва да се подготви, а разполагаме с малко време. Сестри Роза и Флор, пригответе вода за банята на дамата и я качете горе. Сестра Лили, провери дали шивачите са приключили и донеси дрехите за проба. Сестра Бриален, отиди в кухнята и донеси закуската и чаша мляко с мед за херцогинята. Всички останали – продължавайте със задачите си!
- Да, майко-приор! – долетя хоровият отговор и шумотевицата отново започна.
Лорелей бе изумена от почти военната дисциплина, но и се почувства изгубена. Целият този хаос бе от части по нейна вина. Старицата обаче не ѝ даде време да мисли. Тя заведе Лорелей, сега придружавана неотлъчно от Сая, обратно до стаята ѝ и нареди любезно, но непреклонно, да почака за момент.
Вратата се затвори и двете млади жени останаха сами. Без да знаят какво да правят или да си кажат, се възцари мълчание. Внезапно, без някакво предизвестие, Сая падна на колене и протегна длан да докосне босите стъпала на Лорелей. Това поведение стресна девойката, карайки я да отскочи назад със слаб вик.
- Какво правиш?!
За нещастие изумлението ѝ бе разтълкувано погрешно от другата жена, която се разтрепери ужасена. В очите ѝ заблестяха сълзи.
- Моля херцогинята за извинение! – гласът ѝ бе задавен. – Простете ми, милейди, докоснах ви без позволение. Моля, милейди, бъдете милостива. Не исках да ви причиня зло. Просто… да целуна краката ви е най-малкото, което мога да направя, за да изкажа благодарността си, че спасихте Гераш…
- Не, Сая, спри – самата Лорелей започна да става все по-емоционална. – Моля те, изправи се. Няма да те нараня. Извинявай. Трогната съм от подобно признателност, но… не! Не трябва да постъпваш така. Аз съм твърде… мръсна. А и дори да не бях, не заслужавам подобна чест, лейди Сая.
Двете се спогледаха напълно объркани и изумени от абсурдността на ситуацията. Внезапно те избухнаха в смях. Това премахна нервното напрежение помежду им. стената бе разрушена и двете млади жени се помириха, при условие че Сая никога вече няма да се хвърля на земята така, а пък Грегор няма да чуе и дума за станалото тук. По времето, когато сестрите започнаха да прииждат, всичко вече бе мирно и тихо.
И тогава мъчението започна.
Сестрите, заедно с още две жени и Сая, която очевидно бе захвърлила срамежливостта си, се захванаха с приготовленията. Те къпаха и жулеха, и търкаха, и ресаха, и сплитаха. Беше дори по-страшно от онова, което трябваше да изтърпи за първата си брачна нощ. След като приключиха, Лорелей седна изтощена на леглото, облечена само с тънка долна риза, и я достраша дори да си помисли какво още я чакаше. По заповед на майката-приор официалните ѝ одежди бяха внесени. При вида им всички жени в стаята ахнаха и Лорелей не беше изключение.
Дългата мека долна рокля бе на пръв поглед чисто бяла, но когато светлината падна върху нея, по повърхността се откроиха вълнообразни сатенени шарки. Тя покриваше раменете на Лорелей, пълзеше по врата ѝ и почти достигаше брадичката ѝ по начит така различен от модата в Сефис. Сая услужливо ѝ обясни, че кройката е специална, за да предпазва херцогинята от студените полетни ветрове в Норден. След това дойде истинското чудо – небесносиня дългата до земята рокля с шлейф. Лорелей прокара пръсти по броката, запленена от нежната шарка. Приличаше на пера, цвета, листа… тя затаи дъх. Не, това бе грешно. Знаеше какво представляват мотивите – опитните пръсти на тъкачите бяха пресъздали ледените цветя, разцъфнали в зимна утрин. Ръкавите бяха майсторски срязани на няколко места, за да покажат още повече блестящата долна рокля. И накрая, широкото правоъгълно деколте и маншетите бяха поръбени с пухкава, снежнобяла кожа.
- Бяло и синьо са официалните цветове на херцога на Норден, милейди – каза тихо Сая. – Всички кроячи и шивачи в Ялда работиха денонощно през последните седмици, за ад я завършат, милейди. Времето бе малко кратко, но те дадоха всичко от себе си за херцогинята.
- Прелестна е! – прошепна Лорелей. Това не беше някаква грешка, нали? Това бе нейната рокля? Беше прекалено хубава за нея!
Усмихвайки се на колебанието ѝ, сестрите и Сая ѝ помогнаха да облече роклята. Те вързаха фино изработен орнаментален колан около високата талия. След това започнаха да подреждат плитките ѝ в сложна прическа, преплитайки ги със сини и бели панделки, като ги прихващаха с перлени фиби. Финалният щрих бе прозрачен воал с преплетени сребърни нишки, който прикрепиха към косата ѝ. Най-накрая те положиха на раменете ѝ дълго тъмносиньо наметало, подплатено с черни кожи.
Жените се отдръпнаха и майката-приор хвърли преценяващ поглед на резултата от работата им.
- Нека светците ви благословят! Невероятно! – думите на старицата, както и гордите усмивки на жените, накараха Лорелей да се почувства странно. – Донесете огледалото.
Две от сестрите побързаха да изпълнят заръката и скоро се завърнаха с най-голямото огледало, което Лорелей някога бе виждала. Можеше да се обзаложи, че сестра ѝ, Присила, би убила за да го притежава. Макар и да бе поставено в проста дървена рамка, огледалото бе почти с размерите на човешки ръст и кристално ясно. Отражението, което я погледна от повърхността му, ѝ помогна да разбере похвалата на майката-приор.
Лорелей знаеше много добре, че е кльощава. Гърдите ѝ не бяха пищни. Ханша ѝ бе прекалено тесен. Макар и да беше на двадесет, изглеждаше по-млада от седемнадесетгодишната Присила. Но жената, която се взираше в нея от огледалото беше различна. За пръв път в живота си Лорелей обличаше подобни разкошни одежди, които ѝ бяха точно по мярка. Те бяха широки където трябваше да са и се стесняваха на подходящите места. Косата ѝ напълно прилягаше на роклята и създаваше усещането, че носи истинска корона. Тази уверена и горда жена… беше невъзможно да е тя!
Майката-приор се прокашля леко, измъквайки я от света на бляновете.
- Процесията скоро ще започне, милейди. Херцогът ви очаква.
О, Богове! Трябваше да се яви така пред Ноа! Сърцето на Лорелей заблъска в гърдите ѝ. какво ли щеше да си помисли? Дали щеше да е изненадан?
***
В двора се бе събрала голяма група хора. При по-щателен оглед, повечето от тях бяха млади оръженосци на по петнадесет, шестнадесет години. Те бяха четиридесет на брой и всеки един от тях носеше в ръце малка резбована кутия. Оръженосците бяха строени в две идеални редици с високо вдигнати глави, изправени гърбове и сериозни лица. Само очите им искряха с бурни емоции и вълнение. Това бе нормално, при положение че техният обичан херцог бе застанал пред тях, за да им даде последните си заповеди.
Ноа огледа смълчаните момчета с гордост. Облечени в синьо-белите цветове на Норден, те бяха младите фиданки на Севера.
- Запомнете – гласът му бе тих, но въпреки това всяка дума се чуваше ясно. – Днес вие поемате най-отговорната задача. Вие сте носителите на знаците на нашите паднали рицари и войни. Вие сте онези, които ще наследят волята и духа им. Не ме разочаровайте.
- Няма, ваша светлост! – четиридесет млади гърла отвърнаха в хор.
Но бе доволен. Той тайничко хвърли поглед към Джесъп, застанал най-открая в ляво. Това бе първата задача на момчето като оръженосец. Ноа се почувства леко нервен, като баща, изпращащ сина си в първата му битка. До момента Джесъп бе идеален пример за достопочтен млад господар. Нямаше подхилване, шегички, ведри разговори. Момчето стоеше със сериозно изражение и поглед, вперен напред. Тъкмо когато Ноа се канеше да го похвали, челюстта на Джесъп увисна комично. Богове! Не можеше ли да се държи сериозно поне за половин ден?! Той отвори уста да го смъмри, но осъзна, че Джесъп не бе единственият зяпнал. Това бе универсална реакция от страна на всички оръженосци. Очите им бяха приковани в нещо зад гърба на Ноа, а лицата им бавно почервеняваха.
Леко раздразнен, Ноа се обърна да види, какво бе привлякло вниманието на момчетата. Сега бе негов ред да зяпне. Право към тях се приближаваше фея! Слънцето я караше да блести, а лекият ветрец си играеше с воала ѝ и синьо-белите панделки в плитките ѝ. Малките перли в косите ѝ проблясваха като водни капки, създавайки усещането, че тя е морска нимфа, току-що изплувала от дълбините. Ноа затаи дъх, изпивайки с поглед магическото създание пред него. Жената се приближи и се поклони учтиво.
- Поздрави, херцог Норден. Нека Двамата Богове ви дарят със закрилата си.
Познатият глас събуди Ноа. Той нежно пое ръката ѝ и склони глава.
- Поздрави, херцогиньо моя. Нека Зорницата осветява пътя ти.
Лицето му бе непроницаемо, а маниерите – безупречни, но Лорелей можа да долови лек, почти неразличим трепет в гласа му. Това я зарадва. Така значи, сдържаният херцог Норден все пак можеше да бъде изненадан. Тя тайничко измери съпруга си с поглед. Гладко избръснатото му лице, макар и все още малко слабо, изглеждаше здраво и отпочинало. Както обикновено, той бе облечен изцяло в черно. Но това съвсем не значеше, че одеждите му бяха по-малко произведение на изкуството от нейните. Черната му риза имаше лек синкав оттенък, който подхождаше на гарвановите му коси. Черният дублет бе покрит със сложни мотиви в нощно-синьо и сребърно, и създаваше усещането, че съпругът ѝ е облякъл късче звездно небе. Късото наметало на лявото му рамо също бе черно, украсено с герба на дома Норден – бели вълк и елен от двете страни на сребърен щит.
Милостиви светци, той приличаше на принцът от някоя приказка! Тя мислено се скастри, опитвайки се да потисне чувствата си и се помъчи да не се изчерви. Каква беше тази глупава реакция?! Тя се засрами от себе си. Сега не беше времето да мисли за приказки. Нямаше как да знае, че точно в този момент в главите на многоуважаемия ѝ съпруг и група недорасли момчета се въртят почти същите мисли по неин адрес.
По заповед на херцог Норден цялата група са приготви да се качи на малката флотилия от лодки, която ги очакваше на кея. Ноа все още държеше ръката на Лорелей в своята, подкрепяйки я внимателно по пътя.
- Херцогът и херцогинята са последните, които ще се качат в лодките и ще слязат на брега – гласът му долетя толкова тихо, че само Лорелей можеше да го чуе. – Днес най-голямата чест се оказва на мъртвите.
Тя само кимна в отговор и послушно го последва.
Флотилията прекоси огледалната повърхност на фиорда тихо и в безупречен ред. Когато достигнаха пристанището, Ноа помогна на Лорелей да слезе от лодката. Ръка за ръка, те пристъпиха на широката главна улица на Ялда. Пред тях четиридесетимата пажове маршируваха безмълвно в две редици, внимателно понесли богато украсените кутии пред гърдите си. Жителите на Ялда се бяха скупчили от двете страни на пътя. Лорелей си припомни посрещането на принц Лионел в Сефис. Това тук бе различно. Нямаше викове, смях, радостни възгласи. Само тишина и потискан плач. Нещо прошумоля зад гърба ѝ. тя не можеше да се обърне, но инстинктивно знаеше какво става. Хората, които току що бяха подминали, безмълвно си включваха в шествието. Беше красиво и същевременно сърцераздирателно. Лорелей прехапа скришом устни и се запита колко дълго още ще успее да запази спокойствие преди да избухне в сълзи. Не, трябваше да устои. Заради падналите мъже и честта на съпруга си.
Пътят сякаш нямаше край. Все повече и повече хора се присъединяваха към тях, но единствения звук бе шумоленето на стъпките им. Крачка след крачка те се приближаваха съм целта. И с всяка следваща крачка атмосферата ставаше все по-нагнетена и отчаяна. Най-накрая те достигнаха малък хълм, в който бяха изсечени каменни стъпала. Жителите на Ялда спряха и проследиха с поглед как оръженосците изкачват стълбите, следвани от херцога и неговата херцогиня.
На върха на хълма се намираше малка каменна площадка, заобиколена от редица колони, която се отваряше към ясното пролетно небе. В самия ѝ център земята бе прорязана от дълбока пукнатина, от която изригваха изумрудени пламъци. Макар и майката-приор да ѝ бе казала за него, Лорелей изпита благоговение, изправена пред реалното нещо. Това бе Вечния огън на Ялда. Според легендите, копие-мълния от небесната армия бе паднало тук, разцепвайки земята и подпалвайки Вечния огън. Това бе свещено място, където душите на загиналите герои на Норден се изпращаха на небето.
Лорелей и Ноа се спряха на върха на хълма, застанали точно пред пламъка. Дори и от това разстояние тя можеше да усети жегата на лицето си. Ноа подкани с жест първия оръженосец. Той се приближи и отвори сандъчето си. Вътре имаше деветнадесет кръгли метални диска с няколко надписа и гербът на Норден. До тях лежеше свитък с деветнадесет имена. Лорелей усети как гърлото ѝ се стяга. Това бяха бойните емблеми на войниците и рицарите. Те бяха най-ценните им притежания, които те винаги носеха около врата си. Ако загинеха в битка и телата им не можеха да бъдат върнати при семействата им, емблемите трябваше да служат като заместител. Лорелей знаеше, че след края на церемонията, семействата им щяха да получат тези емблеми, за да не бъдат погребани празни ковчези.
В дясно от нея Ноа бръкна в ковчежето и извади свитъка. Той го разви и започна бавно да чете имената с висок и ясен глас, така че дори насъбралите се в подножието хора можеха да го чуят. След като приключи, той хвърли пергамента в припукващите пламъци, гледайки как той изгаря, превръща се в пепел и се понася към небето. После дойде ред на втория оръженосец. През този ден седемстотин и шестдесет имена бяха прочетени – първо рицарите, след тях оръженосците и накрая войниците. Гласът на Ноа постепенно прегракна, но той не понижи тон. Когато последните частици пепел литнаха в тъмнеещото небе, Ноа и Лорелей се обърнаха, заставайки лице в лице с тълпата.
- В чест на героите на Норден – гласът на Ноа прокънтя отново. – Коленичете!
Бум!
Като един всеки мъж, жена и дете паднаха на колене. Гледката бе толкова невероятна, че за секунда самообладанието на Лорелей се пропука. една самотна сълза се търколи по бузата ѝ. това, което последва, остана в историята на Ялда. За изумление на всички присъстващи този ден, нейна светлост, херцогинята на Норден, преви коляно пред херцога и хората, за да почете падналите войни.
След минута гръмовният глас на херцога проеча отново.
- Станете!
Всички се изправиха, а Ноа помогна на Лорелей да застане отново на крака. В очите му имаше странен блясък. Но сега на бе моментът за лични разговори.
- Не скърбете за мъртвите. Те загинаха славно, служейки на Лимерия и защитавайки домовете си. Не скърбете за семействата, които те оставиха, защото те са живи и ще наследят завета на герои. Почитайте паметта им и пазете имената им в сърцата си. Сега вървете и празнувайте завръщането на живите. И нека Двамата Богове и зорницата ви закрилят.
Церемонията приключи и хората се разотидоха. Оръженосците слязоха от хълма, последвани от херцога и херцогинята. Момчетата бяха отпратени към центъра на града, където емблемите щяха да пренощуват в кметството преди да бъдат раздадени на семействата на следващия ден. Малко в страни от хълма чакаше мрачна карета. Ноа поведе Лорелей натам и ѝ помогна да се качи. Кочияшът изсвири и конете се спуснаха напред, надпреварвайки се с последните лъчи на залеза.
В каретата цареше полумрак, така че Лорелей не можеше да види добре лицето на Ноа. Въпреки това, тя можеше да различи здраво стиснатата му челюст. Ядосан ли беше? Тя го бе виждала така само два пъти – когато беше счупил ръката на брат ѝ и когато бе хвърлил продажния лечител през борда. А сега имаше само една възможна причина за гнева му. Тя събра смелост и попита.
- Това че коленичих грешка ли беше, милорд?
Не получи отговор.
- Моля да ми простите, милорд – каза тя задавено, засрамена от своята импулсивност преди малко. – Наистина ви посрамих.
- Глупаво момиче! Няма какво да прощавам – той най-накрая отговори, а гласът му бе лишен от обичайното си спокойствие. – Ти коленичи, за да почетеш падналите ми войни и проля сълзи за тях. Аз съм горд и благодарен за това, лейди Лорелей.