712 - Емили Дикинсън
2.6K
0
0
1 min reading
712
Тъй като аз не спрях за Смърт-
Той чинно спря за мен-
В Каретата сме само Ние-
И Безсмъртие.
Пътувахме бавно - Той друго не знаеше
И аз изхвърлих
Моите грижи и също моята почивка,
Пред Учтивостта му-
Отминахме Училище, а там деца полагаха усилия
През междучасието - В Кръгче-
Отминахме Полета от Втренчени Класове-
Отминахме Залязващото Слънце-
Или по-скоро - то мина покрай нас-
Че Росата носи студ и трепет-
Че от Воал, е Роклята ми-
А Наметало ми – е Дантела -
Спряхме пред Къща, която изглеждаше
Като Могила на Земята-
Покривът едва-едва се виждаше-
Корнизът - бе в Земята-
И оттогава – бягат Векове - и още
Ги чувствам пак по-къси от Деня
Когато аз заподозрях, как Конските Глави
Се насочиха към Вечност-
Емили Дикинсън
----------------
И оригиналът:
712
Because I could not stop for Death—
He kindly stopped for me—
The Carriage held but just Ourselves—
And Immortality.
We slowly drove—He knew no haste
And I had put away
My labor and my leisure too,
For His Civility—
We passed the School, where Children strove
At Recess—in the Ring—
We passed the Fields of Gazing Grain—
We passed the Setting Sun—
Or rather—he passed us—
The Dews drew quivering & chill—
For only Gossamer, my Gown—
My Tippet—only Tulle—
We paused before a House that seemed
A Swelling of the Ground—
The Roof was scarcely visible—
The Cornice—in the Ground—
Since then—'tis Centuries—and yet
Feels shorter than the Day
I first surmised the Horses' Heads
Were toward Eternity—
Emily Dickinson (December 10, 1830 – May 15, 1886)
--------------------------------------------------------------------
Емили Дикинсън и написала около 1800 стихотворения. През живота си обаче е публикувала само 8 (според някои 10).
© Ефр Праз All rights reserved.
