Той винаги е в наличност.

     Рядко го търсят, защото не може да върши почти никаква работа, но въпреки това знаят, че е налице. Той съществува. Потрябва ли, ще възникне. И затова го търпят – като сечиво, което ако е ненужно, поне не пречи и не създава главоболия. Това също е достойнство: най-вече на лишените от дух предмети и на придобилите човешка предметност души.

     По тази причина никой не обръща внимание на високата му заплата; повечето му колеги дори предполагат, че осъществява бездействито си даром, защото не върши нищо. Видът му обаче е така безобиден, че и ако му даваха някой лев за безделието (така се съгласяваха всички!) – нека, все пак и той е част от интериора на битието, и той е човек по своему и щом животът го е лишил от смисъл, нека го намери във ведомостта. Като добавяше парите за прослужено и за ненормирано работно време към възнаграждението си и грижливо включваше добавъка за дневна храна и за полуинвалидност, наличният човек всъщност пресметливо осъзнаваше, че никой или почти никой не получава реална заплата като неговата. Поне не и в структурата, която му гостоприемничеше.

     Нагласяваше нещата така, че да присъства навсякъде – в коридорите, в кабинетите, в производствените цехове, на обяд в столовата, следобед – в кафенето. У него всичко беше налице – усмивката, доброжелателна и широка, вежливите обноски, приличното облекло, чувството за хумор: целият представляваше такава монолитна представителност, че бе напълно невъзможно да отделиш някое от съвършенствата от масива на личността му.

     Беше съвкупност.

     Всички свикнаха да го има. Животът сякаш бе неподреден и не напълно възможен в негово отсъствие – не защото това щеше да повреди развоя му, а заради неизбежността от появата на присъствието му; това присъствие постепенно се превърна в необходимост.

     Донякъде като Иван Илич в едноименната повест на Лев Толстой. Но той, горкият Илич, се опитваше поне да си обясни накрая смисъла на собственото си нищожество. „Смъртта на Иван Илич“ е разказ за живота, какъвто не е бил.

      А на нашият е бил.

     Нашият човек не е нито умен, нито красив, ни задълбочен, още по-малко – смислен и потребен. Не се отличава с нищо и затова знае, че най-добрият начин да присъстваш в живота е да се приспособяваш към него. Защото докато околността смята, че се приспособяваш към нея, всъщност след време може да се окаже обратното.

     Стана директор, внезапно и почти без шум – по същата тази необходимост от присъствието на собствената му наличност. Издигнаха го, както се повдига стол, за да почистят под него. И вече никой не се и досещаше, че не върши нищо, че е бездеен, мързелив, страхлив и приемаше вида и цвета на окръжаващата го среда. Беше достатъчно безобиден, за да го смятат за важен и решителен да промени нещо. Беше удобен като кресло в кабинет на отговорен началник, който истерично се опитва да нарежда пъзели, които не може или не бива да се нареждат. Някои помислиха, че кабинетът е празен, а е заето само креслото. Те бяха малцина.

     А той оцелява. И върви напред, докато наблюдава как онези, работливите, образованите, унизените, изгърбени от труд и противоречия, от умора и безсилие, онези със зачервените от безсъние и страдание очи го поздравяват и вежливо го пренебрегват. „Ти не си виновен – четеше в погледите им, – другите зад теб – те трябва да отнесат шамара!“ И благородно, с примирението на овце на заколение приемаха угодническата му наличност.

     Да, той е наличен човек. Такива като него има много в склада. Но и за това щеше да се погрижи. Имаше план. Просто трябваше нов склададжия. Трябва да се създаде криза на наличността – тогава верните хора стават по-малко, после още по-малко и накрая ще остане сам на върха. Той: победителят. Безделникът. Неграмотникът. А всъщност – водач. Кой друг, ако не той? И в склада няма други.

     И странното е – той оценяваше тази странност като апогей на съобразителността, – че никой не го мрази и не роптае срещу възхода му. Беше дотолкова предсказуем, безобиден, ненужен поради глупостта и вроденото си слабоумие и алчност, че хората виждаха в него насипното състояние на характерна недостатъчност в непосилна мъка да превъзмогне някакво провинциално его. И съзираха там по нещо и от себе си. Затова мълчаливо одобряваха. И него, и това около него, зад него и в него.

     Но и той не измени на нрава си, не разочарова никого – колкото по-високо отиваше в йерархията, толкова по-малко работа вършеше, повече на външността си обръщаше внимание и на остатъците на своята съобразителност. Ала най-вече: на целостта на наличието.

     Това наличие той определи като стабилност. Защото накрая повярва, че си стабилен само тогава, когато си единствено наличен.

     Всъщност той беше напълно нестабилен стабиляга. Наличен до вреда и до излишък. И ненужен сам по себе си.