- Мамо, тази малка звезда, моят татко ли е?
Ани погледна към небето и видя малката звездичка, която сочеше пръстчето му.
Притисна го силно към себе си и влезна в стаята. Седна до легълцето, на което спеше дъщеря ù. Пак има температура.
Тази вечер ще е безкрайна.
„Звездата... всяка вечер ни наблюдава, следи ни, понякога... дори се усмихва... „
Ани се просълзи. Децата винаги са прави.
„Денят ми премина ужасно... Всяка година едно и също... В тази голяма къща, скована от студ и самота... Бълбукането на житото и мърморенето на стариците... Жълтото по стените... Мирисът на тамян...„
Ани взе ключа на колата си и тръгна. Спусна мислите си със скоростта.
Не искаше да бъде кръст. Това приличаше на дълъг поход от живота към смъртта. Тя знаеше, че тялото ù винаги присъстваше, докато умът ù бродеше бездомен.
Караше бързо... Едно погрешно движение и вече е (с)помен.
Суматоха... Това е животът на Ани.
Отново допря устни до челото на дъщеря си. Все още е топла. ...