(С)Помен
- Мамо, тази малка звезда, моят татко ли е?
Ани погледна към небето и видя малката звездичка, която сочеше пръстчето му.
Притисна го силно към себе си и влезна в стаята. Седна до легълцето, на което спеше дъщеря ù. Пак има температура.
Тази вечер ще е безкрайна.
„Звездата... всяка вечер ни наблюдава, следи ни, понякога... дори се усмихва... „
Ани се просълзи. Децата винаги са прави.
„Денят ми премина ужасно... Всяка година едно и също... В тази голяма къща, скована от студ и самота... Бълбукането на житото и мърморенето на стариците... Жълтото по стените... Мирисът на тамян...„
Ани взе ключа на колата си и тръгна. Спусна мислите си със скоростта.
Не искаше да бъде кръст. Това приличаше на дълъг поход от живота към смъртта. Тя знаеше, че тялото ù винаги присъстваше, докато умът ù бродеше бездомен.
Караше бързо... Едно погрешно движение и вече е (с)помен.
Суматоха... Това е животът на Ани.
Отново допря устни до челото на дъщеря си. Все още е топла.
Дори не знаеше на кого да се обади... На лекаря си... на майка си... на приятелка.
В този момент искаше да има някой да себе си.
За миг си помисли: "Ще се обадя... на лекаря си. И пак няма да ми вдигне телефона. Имам нужда да говоря с него. Мил е, красив, силен, дори романтичен. Можем да вечеряме, да запалим свещи, ароматни... Не, не и свещи... Ще мечтаем за истинската любов, за прекрасните хора, ще четем, ще се смеем. Как искам да го видя. Най-близък ми е той. Понякога си мисля, че винаги е бил до мен, нищо, че го познавам отскоро. Не, няма да звъня."
Ани се обърна и прегърна децата си... и заплака... Това е нейната война.
Почувства се уморена от дългия ден. Този единствен ден в годината, който никога не свършваше навреме и винаги я тласкаше към отчаянието и самотата.
Ани искаше да тръгне по най-дългия и най-хаотичен път. Ще върви, дори ще тича.
Само напред. Без да се обръща.
Малки стъпки ще очертават пътя. Мирисът на тамян променя посоката. На живота.
© Яна All rights reserved.
