АТЛАЗЕНА СПЛИТКА
В мен вечерният здрач е надраскал
седем есенни кратки двустишия.
Остави ми последната ласка –
без която не мога да дишам.
Нека още живея с лъжата –
тя е толкова сладка и нежна.
И какво, че се блъскат в стъклата
нереалните мои копнежи?
Че загърля се дивата круша
на мъглата в студените дрипи.
Притаен и от вятър обрушен,
свидни спомени орехът сипе.
До измамното утро, в което
щом петлите – с езици прехапани,
опустяло събуждат селцето
татък нивите неоплакани.
И сълзата кристална на Бога –
върху кръста на малката църква,
ми напомня, че няма да мога
да си тръгна – ни жива, ни мъртва.
© Валентина Йотова Todos los derechos reservados
Бъди здрава и вдъхновена, талантлива Валюша!