Навява вятърът носталгия в косите,
в очите хвърля с шепи прах и спомен
и драскат жълто във душата дните,
проскърцват в мене клоните оголени.
Дъждът валя със мойте сълзи вчера,
понеже се изгубих пак в мъглата
и пътя си не можех да намеря,
за да се върна миг поне при лятото.
Забравих си там блясъка в очите
и розовия смях под пълнолунието.
Морето ли изми следите ми,
белязани по лятото на тръгване? ...