Безпътна като просяк сляп

от самота разнищвана изгарям.

Съчувствието ти – подхвърлен хляб

с трохите си горчиви ме задавя.

И бледа като лунна светлина

вървя по стръмни каменни пътеки,

сподирена във хладна тишина

от упреците ти нелеки.

Разбрала съм – не ме очаква лъч,

ни ласкави усмивки топли –

изтриваш ги с отровна жлъч –

усойница в сърце от вопли.

Но в този миг надвиснал като гръм,

прорязал като мълния небето,

аз виждам, че се сбъдва моят сън

и болката намира път в сърцето.

Надежди плахи дълго ще кървят,

дърветата ще съхнат в двори пусти.

Сбогувам се – остават да тежат

веригите на грешните ти устни.

Живка Юрукова