като стрела
префучавам
ЕДИНСТВЕН МОЙ,
през теб,
без секунда престой,
без помилване,
еднопосочно все напред
поваляйки
дървета,
къщи,
приятелства,
семейства,
маски,
и натежала,
попритъпена вече,
уморена с окаляна опашка
усъмнена
във верността на посоката
горчиво усмихвайки се
премного наясно с
летенето...
към неизбежния
непоправимия...
към
десятката.
© Цветелина Александрова Todos los derechos reservados