Едно сърце разкъсано лежи,

в тъмна стая плаче и тъжи.

Разбрало, че само е на света,

изстива и забравя радостта.

Поглежда плахо то навън

и иска всичко да е сън,

но защо не се събужда то,

а става все по-грозно и по-зло?

Защо усеща как изстива

и как вълна от пепел го облива, 

как стаята по-тъмна и студена става

и как мечтите тънат във забрава?

То иска да тупти и да се смее,

но вече злобата в него ще живее

и няма да забрави тоя миг,

в който сменя своя образ, своя лик!