Гроб за самовила
Помниш ли ме още – лекокрила веда –
слънце ясно беше бялата ми пазва.
Вечер за любовно биле ти разказвах,
сутрин те оставях оскотял и беден.
Мрежи ти заплитах с тънките си пръсти,
вадех ти душата – пуста опустяла.
Не, не бях змеица, нито дива хала,
но край мене попът тайно все се кръсти.
Град ли ме посипа, гръм ли ме подпали,
та изпи до капка живите ми сили?
Сянка пожелах си. Но за самовила
сянката тежи, а гроб е всяко тяло.
Помниш ли ме? Виж ме – лекокрила веда.
Вплете ме в зида на бялата си къща.
Ала нощем горе песните ме връщат,
дето ветровете вечно ще преследвам.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Миглена Миткова Todos los derechos reservados
