В ранните часове, преди да видя слънчевите лъчи,
когато градът все още мълчи,
отваряха се цветовете на едно малко цвете,
в тревна площ до пътя нейде.

Бореше се за малко светлина,
имаше нужда от нея, както от храна,
за да оцелее в обкръжение недружелюбно,
впиваше корени сред бетона — колко беше трудно!

И колкото повече ги впиваше,
все повече се питаше:
„Защо се боря да крася място на разруха?
Да бъда откъснато и за ден да направя на някого уюта.“

"Това ми е отредено от Всевишния."
И от него се отрони, като сълза, една тичинка.
Вятърът я отнесе до неговото съседче.
Така, някой ден, ще има същата съдба и неговото детенце.

Поколения на раздирания и нищета,
красота в градския бетон приклещена,
цвете на изгубена надежда,
което никой не отглежда.

Дойде есента, цветето вече нямаше цвят,
беше сиво, като панелките от този град.
Падаха листенца от неговата красота,
натежали от капките на дъжда.

"Живях нещастно, предадох го на моята рожба,
умирам, но ще се върна под друга форма.
За тежките борби от този живот няма да помня."
Изсъхнало, то легна на студената есенна почва.