Комюнике

Обичам да съм черната овца отлъчена от стадото,

обърнала очи навътре към сърцето си.

Да не се вписвам във стандарти и клишета,

щастлива като дете, играещо на пясъка.

Да обитавам пясъчните замъци и кули,

да бъда Бог на моите илюзии.

И да сънувам непорочния си свят на детството,

когато всички бяхме прости и невежи

и светехме от добрини.

Когато момичетата късно ставаха жени

и от настойчивите погледи се изчервяваха.

Сега сме бедни и чудовищно ограбени,

придатъци на телевизори и на компютри.

Вече не знаем на какво се смеем

и на какво  плачем.

  За въженце живота си влачим,

обречени на смърт и на безсмъртие.

Приспиваме го в люлката на мозъчните клетки.

Рояци от въпроси във вечността витае,

а ние тънем във догадки и във сметки...

Пращи по шевовете Космоса от празнословие.

От действие и от бездействие

осъдени са идващите поколения.

Гневът им ще ни догони в небесата...