Луната
Нощта е на смяна, денят отива да спи,
а звездите златни гордо небето кичат,
вечерта пак набързо светлината изпи –
лъчи през прозорците само надничат.
Мигновени сребристи светулки сее
от утихналата между звездите жарава,
луната неуловима своето лице вее –
през нощите по небесната морава.
Със студен поглед всяка нощ чезне,
самотна или между облаци-другари,
на самотата отвръща – когато блесне,
на любовта хвърля сенки като загари.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Никица Христов Todos los derechos reservados
