Да, така е - няма време.

На всички ни е ясно, че няма време

И това е то.

Децата ни растат посред ремонта вечен в тази стара къща.

И виждаш - всяко нещо изживява своя път.

Колата, ключовете, мръсните чинии, 

Разходка с кучето, когато вън вали.

Времето минава неусетно, някак си на пръсти.

И изведнъж разбираш, че си вече стар.

Една минорна нотка гърлото ти свива.

Дойде ли? Вече? Как така?

Това ли бе животът моя вечен.

Това ли беше всичко. И защо така?

Измъчват те вселенските въпроси докато ходиш все напред, назад

И бориш се с житейските неволи, на работа, и в къщи, и после пак.

Отново и отново сезоните се сменят, и всичко се променя, и всяко нещо следва своя път.

В нощите сънуваш Долсинеи, и биеш се със своите демони.

За кой ли стотен път.

Навън вали дъждът и вятърът фучи.

Като гирлянди наредени светят уличните лампи.

Поглеждам кучето, а то ме гледа сякаш аз съм неговия Бог.

Вървиме двама в тъмното ни битие, напред към светлинките на града жарава.

В очите му поглеждам, галя го по козината бяла. С него си приличаме до болка.

Как времето обагря всичко в бяло.

Времето, това което никога не стига.

Дори и боговете избледняват щом изминат своя път.