Няма време
Да, така е - няма време.
На всички ни е ясно, че няма време
И това е то.
Децата ни растат посред ремонта вечен в тази стара къща.
И виждаш - всяко нещо изживява своя път.
Колата, ключовете, мръсните чинии,
Разходка с кучето, когато вън вали.
Времето минава неусетно, някак си на пръсти.
И изведнъж разбираш, че си вече стар.
Една минорна нотка гърлото ти свива.
Дойде ли? Вече? Как така?
Това ли бе животът моя вечен.
Това ли беше всичко. И защо така?
Измъчват те вселенските въпроси докато ходиш все напред, назад
И бориш се с житейските неволи, на работа, и в къщи, и после пак.
Отново и отново сезоните се сменят, и всичко се променя, и всяко нещо следва своя път.
В нощите сънуваш Долсинеи, и биеш се със своите демони.
За кой ли стотен път.
Навън вали дъждът и вятърът фучи.
Като гирлянди наредени светят уличните лампи.
Поглеждам кучето, а то ме гледа сякаш аз съм неговия Бог.
Вървиме двама в тъмното ни битие, напред към светлинките на града жарава.
В очите му поглеждам, галя го по козината бяла. С него си приличаме до болка.
Как времето обагря всичко в бяло.
Времето, това което никога не стига.
Дори и боговете избледняват щом изминат своя път.
© Svetoslav Vasilev All rights reserved.
