6 jul 2006, 12:37

Омайно 

  Poesía
1482 0 17
В онази нощ луната срамежливо
усмихваше се тихо на звездите.
Сгъстен от трепет, въздухът опиваше.
На лято пак ухаеше неистово.
А вятърът със нежна длан, невидим,
тревата милваше смирено влюбен
и шепнеше й самодивски стихове
от думи, в заклинания изгубени.
С вълшебен глас повика ни гората
и с билка за любов ни омагьоса.
Светулки като свещи затрептяха.
Душите ни докоснаха се боси…

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Нели Димитрова Todos los derechos reservados

Propuestas
: ??:??