На Е...
Не разбирам такова приятелство -
да те бутнат във прашния ъгъл,
да не можеш да минеш оттатък...
Най-добре ще е сам да си тръгнеш.
Сред полята простор да потърсиш.
И врати със замах да отваряш,
за да станеш за някого първи.
Ала с детска наивност ти вярваш,
че приятелят вечно ще има
пет минути за твойте неволи.
Но обгръща те ледена зима...
И не можеш, не искаш да молиш.
Просто свикваш... И вече е ясно,
че не трябва да бъдеш досаден.
Е, боли те... Но мълком израстваш.
Помъдряваш.
И вдигаш прегради...
Не приемам такова приятелство!
(Но пък мене дали ме разбират?...)
Затова продължавам нататък -
откъдето реките извират.
© Бианка Габровска Todos los derechos reservados