На ъгъла на глуха улица…

В тази студена, тъмна нощ….

Стоеше момиче… малко и красиво…

Босо, с раздърпани дрехи и сълзливи очи…

Добро, но без семейство, съвсем само…

В ръцете си държеше много мечти…

Една от които бе… майчиното рамо…

От малка, продаваше на ъгъла на тази улица…

Кибрит и малко клечки изкуствена любов…

Хората купуваха и се смееха сега…

Не знаеха, че те даряват живот…

С припечелените парички тя си купуваше усмивки…

и бе щастливо малкото й сърчице…

А в душата й се засмиваха фалшивите милувки…

Които тя рисуваше с ръце…

И минаваше време… и нощите все по-студени ставаха…

И една нощ заваля бял… снежец…

В сърцето и студени спомени оставяха…

Сълзи по очите й… като синчец…

Една сълза… падна по бузата й зачервена...

От студа и миналото прашно…

В душата й усмивка румена…

И показваше бъдещето властно…

Показваше й, че тя там ще бъде принцеса…

На незнайно кралство… със семейство и любов…

Че там ще намери мечтите… и няма да пита “Къде са…”

А ще живее щастливия си живот...

Но ето… че днес никой не си купи… клечка кибрит…

Никой не дари й изкуствена обич…

Нито красиви мечти…

Студът я сковаваше бавно…

И сълзи дори вече нямаше…

Усещаше как си отива… със звездите…

И драсна клечката кибрит…

Огън буен запламтя…

Стопли се за миг…

Но не стига и това…

Затвори очите си… и заспа…

Завинаги се залюля на люлката…

Сънува сън и умря…

Но беше щастлива тя – светулката…

………………………………………

И до днес страда целият свят…

За нея... малкото дете…

А тя щастлива е… в новия си свят…

Щастлива е… гушнала своето мече…

А ние, хората, сме си такива…

Не забелязваме кога някой от помощ се нуждае…

Забелязваме само, когато някой си отива...

Но е късно, то се знае…