Прозаично
Така си крачим – често към умората
и влизаме във дневните аритмии.
Със себе си и други често спорим,
а вечер уморени тъжно стихваме.
Тогава почват да болят очите
и да тежат крайъгълните камъни.
Преравяме по памет думи скрити
и чувствата си от деня измамени.
По-рехави настъпват вечер нощите.
Луните им в безмълвие се стичат.
Пресмятаме наум добро и лошо,
а тъмното боли... като поличба.
Така будуваме до ранно утро,
в което топло само е кафето,
по-често стъпваме от празно в пусто,
броим какво от вчера ни е взето.
Съвсем за кратко пулсът е ритмичен,
навън аритмия поредна чака.
Изнизва се денят ни прозаичен.
Във вечерта си ще се сгушим някак.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ани Монева Todos los derechos reservados
