Прозаично
Така си крачим – често към умората
и влизаме във дневните аритмии.
Със себе си и други често спорим,
а вечер уморени тъжно стихваме.
Тогава почват да болят очите
и да тежат крайъгълните камъни.
Преравяме по памет думи скрити
и чувствата си от деня измамени.
По-рехави настъпват вечер нощите.
Луните им в безмълвие се стичат.
Пресмятаме наум добро и лошо,
а тъмното боли... като поличба.
Така будуваме до ранно утро,
в което топло само е кафето,
по-често стъпваме от празно в пусто,
броим какво от вчера ни е взето.
Съвсем за кратко пулсът е ритмичен,
навън аритмия поредна чака.
Изнизва се денят ни прозаичен.
Във вечерта си ще се сгушим някак.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
