Изтече времето ти с мене

като дъждовен плач в олука.

Нима сме вече примирени

и праведна скова ни скука?

Защо не мога да протегна          

ръце като стебла нагоре

и облаците да досегна –

пролука синя да отворя?

Да блесне слънце нажежено,

кръвта във вените да кипне,

а после, вече укротена,

да скръстя длани за молитва.

Не съм родена за светица,

в гласа ми звънкат струни диви,

в ръце не стискам броеница,

а две дайрета – шумни, живи.

Ти остани при обелиска

на тази невъзможна обич,

покланяй ѝ се, щом го искаш,

но аз… отлитам за Найроби!

Ще пея с вятъра саванен,

в очите на гепарда нощен

ще гоня плячката избрана

и луд макак с бял трън ще пощя.

А после по пламтящи дюни

оазиси ще начертая

и път от клинописни думи,

но ти не ще го разгадаеш.

Възможна ли съм? Не за тебе!

Към бурите си алергичен.

Коси от пясък сбираш с гребен,

а те през пръстите изтичат.

Дали съм слънчева, дъждовна –

аз твоята съм вечна жажда.

Зора далечна в нощ гръмовна,

в пустинята – вода миражна.

https://www.youtube.com/watch?v=CevxZvSJLk8

https://www.youtube.com/watch?v=kEuzh58BB38

  Стихотворението участва в Пети национален конкурс на името на Асен Разцветников „При тебе спря тогава любовта“ с подтема „Възможна ли си или просто си съкровище…“ 2024 на община Горна Оряховица и НЧ „Напредък – 1869” и не спечели награда. Втората и третата строфа се наложи да съкратя поради изискване на регламента за обем.