Пясъчна Галатея
Изтече времето ти с мене
като дъждовен плач в олука.
Нима сме вече примирени
и праведна скова ни скука?
Защо не мога да протегна
ръце като стебла нагоре
и облаците да досегна –
пролука синя да отворя?
Да блесне слънце нажежено,
кръвта във вените да кипне,
а после, вече укротена,
да скръстя длани за молитва.
Не съм родена за светица,
в гласа ми звънкат струни диви,
в ръце не стискам броеница,
а две дайрета – шумни, живи.
Ти остани при обелиска
на тази невъзможна обич,
покланяй ѝ се, щом го искаш,
но аз… отлитам за Найроби!
Ще пея с вятъра саванен,
в очите на гепарда нощен
ще гоня плячката избрана
и луд макак с бял трън ще пощя.
А после по пламтящи дюни
оазиси ще начертая
и път от клинописни думи,
но ти не ще го разгадаеш.
Възможна ли съм? Не за тебе!
Към бурите си алергичен.
Коси от пясък сбираш с гребен,
а те през пръстите изтичат.
Дали съм слънчева, дъждовна –
аз твоята съм вечна жажда.
Зора далечна в нощ гръмовна,
в пустинята – вода миражна.
https://www.youtube.com/watch?v=CevxZvSJLk8
https://www.youtube.com/watch?v=kEuzh58BB38
Стихотворението участва в Пети национален конкурс на името на Асен Разцветников „При тебе спря тогава любовта“ с подтема „Възможна ли си или просто си съкровище…“ 2024 на община Горна Оряховица и НЧ „Напредък – 1869” и не спечели награда. Втората и третата строфа се наложи да съкратя поради изискване на регламента за обем.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
