Пламъкът на фенера мъждее. С него осветявам цялата Вселена...
Срещали сме се в друг живот.
Помня погледа и кадифения глас...
Под вежди тъмни сключения свод.
Обожанието ти и моя захлас.
Не страдай, дух! Недей да хлипаш! Така жадувам да те срещна, защото...
Ти си шевица в пъстрото ми щастие,
а аз - светът ти живописен от мечти.
Две птици сме, опиянени от причастие,
което във потира на годините шуми.
Целувам бръчките по лицето ти и белите ти коси.
Един за друг създадени от Боговете,
необяснимо все се срещаме и се разделяме.
Два образа от драматизъм в битието,
тъга и сълзи от любов споделящи.
А може би сладостта е в недостижимото...
Сега какво ли и кого ли не откривам.
Даже отчаяно понякога те припознавам.
Прекършена съм и ограбена всемирно,
когато глупаво на други се раздавам.
Дали пък смисълът не е във вечното препускане...
Анатемосано разлиствам вечността
със дух като номадеца във кръпки.
Когато грохна от умора и от самота,
ти като сянка ще целунеш мойте стъпки.
С надеждата вървя по следите на вярата...
Още малко, съвсем малко и ще дочакам.
Щом те срещна, непременно ще те позная...
Няма да плача. Сълзите съм ги изплакала.
Подай ръка, за да отключим Рая...
Угасям фенера. Слънцето вече изгря.
© Диана Кънева Todos los derechos reservados