Пламъкът на фенера мъждее. С него  осветявам цялата Вселена...

Срещали сме се в друг живот.

Помня погледа и кадифения глас...

Под вежди тъмни сключения свод.

Обожанието ти и моя захлас.

Не страдай, дух! Недей да хлипаш! Така жадувам да те срещна, защото...

Ти си шевица в пъстрото ми щастие,

а аз - светът ти живописен от мечти.

Две птици сме, опиянени от причастие,

което във потира на годините шуми.

Целувам бръчките по лицето ти и белите ти  коси.

 Един за друг създадени от Боговете,

необяснимо все се срещаме и се разделяме.

Два образа от драматизъм в битието,

тъга и сълзи от любов споделящи.

А може би сладостта е в недостижимото...

Сега какво ли и кого ли не откривам.

Даже отчаяно понякога те припознавам.

Прекършена съм и ограбена всемирно,

когато глупаво на други се раздавам.

Дали пък  смисълът не е във вечното препускане...

Анатемосано разлиствам вечността

със дух като номадеца във кръпки.

Когато грохна от умора и от самота,

ти като сянка ще целунеш мойте стъпки.

С надеждата вървя по следите на вярата...

Още малко, съвсем малко и ще дочакам.

Щом те срещна, непременно ще те позная...

Няма да плача. Сълзите съм ги изплакала.

Подай  ръка, за да отключим Рая...

Угасям фенера. Слънцето вече изгря.