Срещали сме се някога
Пламъкът на фенера мъждее. С него осветявам цялата Вселена...
Срещали сме се в друг живот.
Помня погледа и кадифения глас...
Под вежди тъмни сключения свод.
Обожанието ти и моя захлас.
Не страдай, дух! Недей да хлипаш! Така жадувам да те срещна, защото...
Ти си шевица в пъстрото ми щастие,
а аз - светът ти живописен от мечти.
Две птици сме, опиянени от причастие,
което във потира на годините шуми.
Целувам бръчките по лицето ти и белите ти коси.
Един за друг създадени от Боговете,
необяснимо все се срещаме и се разделяме.
Два образа от драматизъм в битието,
тъга и сълзи от любов споделящи.
А може би сладостта е в недостижимото...
Сега какво ли и кого ли не откривам.
Даже отчаяно понякога те припознавам.
Прекършена съм и ограбена всемирно,
когато глупаво на други се раздавам.
Дали пък смисълът не е във вечното препускане...
Анатемосано разлиствам вечността
със дух като номадеца във кръпки.
Когато грохна от умора и от самота,
ти като сянка ще целунеш мойте стъпки.
С надеждата вървя по следите на вярата...
Още малко, съвсем малко и ще дочакам.
Щом те срещна, непременно ще те позная...
Няма да плача. Сълзите съм ги изплакала.
Подай ръка, за да отключим Рая...
Угасям фенера. Слънцето вече изгря.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
!!