28 sept 2007, 12:57

Старата обител

  Poesía
1.2K 0 33
   
                
                          Стара, разрушена църква ,
                          свята, тиха руина,
                          изоставена от хората,
                          но не забравена от Бог.

                          Всеки камък е молитва
                          и стените са олтар,
                          ангелски очи ме гледат 
                          от разронената вар.

                          Ръката Богородична
                          целувам със любов,
                          единствено останала
                          под светия покров.

                          Свято ми е, чисто ми е,
                          душата си оставям тук.
                          Не бой се, продължавай!
                          Боже, мили, тебе чух.                      

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Магдалена Костадинова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...