Sep 28, 2007, 12:57 PM

Старата обител

  Poetry
1.2K 0 33
   
                
                          Стара, разрушена църква ,
                          свята, тиха руина,
                          изоставена от хората,
                          но не забравена от Бог.

                          Всеки камък е молитва
                          и стените са олтар,
                          ангелски очи ме гледат 
                          от разронената вар.

                          Ръката Богородична
                          целувам със любов,
                          единствено останала
                          под светия покров.

                          Свято ми е, чисто ми е,
                          душата си оставям тук.
                          Не бой се, продължавай!
                          Боже, мили, тебе чух.                      

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Магдалена Костадинова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...