Стихия

Стъмни се изведнъж.

Облаци притиснаха полето

и дъжд оловен птиците подгони.

Бурен вятър класовете залюля.

И селото се изпоплаши,

сгуши се и онемя...

Внезапен трясък се изкиска

и ехо гневно над равнината се разля.

Но само миг, миг бе това...

Ехото в избистрената вис замря.

Усмихна се денят,

окъпан в облачна роса.

Прекършена снага изправи

клюмнала трева.

Излетяха над гората птици –

от песни пак просторът ще ехти.

Забърза и реката,

изплашената равнина да навести...

Стихията от своя гняв се умори

и зад хоризонта бистър

някъде избяга и се скри...

Над полето тишина отново се роди!