Пак е пролет, пак ухаят люляци,
теменужен вятърът роши косите,
в очите притаена, сълзица забулена
изплаква на капки цветът на върбите.
Светът е шарен, задъхан и тъжен,
през тесен мост на съдбата върви,
с брътвежи нелепи и вечно навъсен
пречупено клонче в ръцете държи.
Способен да вдигне вой до небето,
че виж битието му, как му тежи
и смазва отколе плещите му клети,
през всички сезони на земните дни! ...