Светът е шарен, задъхан и тъжен
Пак е пролет, пак ухаят люляци,
теменужен вятърът роши косите,
в очите притаена, сълзица забулена
изплаква на капки цветът на върбите.
Светът е шарен, задъхан и тъжен,
през тесен мост на съдбата върви,
с брътвежи нелепи и вечно навъсен
пречупено клонче в ръцете държи.
Способен да вдигне вой до небето,
че виж битието му, как му тежи
и смазва отколе плещите му клети,
през всички сезони на земните дни!
Роптае неспирно, проклина мига,
в който заченат в утроба се ражда,
а надвиснал над него черен греха
всичко човешко в него изяжда...
Пак е пролет, пак ухаят люляци,
теменужен вятърът роши косите,
аз погледнах в очите на влюбени,
а светът ме нахално попита.
Видя ли ме мен, объркан, отчаян,
отдавна в устата ми хлябът горчи,
на ръкава ми скъсан виждаш ли края
как е прогизнал от солени сълзи!
Видях те, му казах. А има ли смисъл
все черно да гледат твойте очи,
тържествува небето, че ти си орисан
Духът вселенски в теб да трепти!
И се грижат за него много сезони,
и всеки си има чудотворни вълни,
с които зареждат сетивата безбройни
през ириса земен на всички души!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
