Пак е пролет, пак ухаят люляци,
теменужен вятърът роши косите,
в очите притаена, сълзица забулена
изплаква на капки цветът на върбите.
Светът е шарен, задъхан и тъжен,
през тесен мост на съдбата върви,
с брътвежи нелепи и вечно навъсен
пречупено клонче в ръцете държи.
Способен да вдигне вой до небето,
че виж битието му, как му тежи
и смазва отколе плещите му клети,
през всички сезони на земните дни! ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up