Там, на хълма, вечно сам растеше дъб вековен.
Денем бе от слънцето огрян, нощем бе с луната в танц любовен!
Беше свикнал тъй самотен, да открива радост в малките неща.
Лъч надежда - слънцето му беше, а луната - всичко на света!
Но ето, че настана време смътно! В мрак покри се цялото небе!
Слънцето залезе, сякаш вечно! Луната тъй и не дойде!
И здрач настана! Вече се не знае, ден ли беше или нощ!
Черна сянка около дъбът витае, вкопчила се в него с цялата си мощ!
Тъй започна да повяхва старото дърво.
Клоните му, без листата, голи, в черен мъх покрито цялото стъбло.
За него бе настъпил краят! Нямаше я, ярката луна!
Време бе да иде в рая на дъба вековен нежната душа!
Но ето, че се случи нещо. Сякаш чудо!
В небето мракът бе пробит от светлина!
Пътеводната звезда - Венера, бе изгряла,
сякаш от Създателя, самия, пратена бе тя!
И светлината на звездата го огря изцяло! В него сякаш огъня запали!
Посоката му тя показа. С топлина погали клоните му стари!
И тъгата по луната се превърна в спомен. Изпари се!
Новата луна очаква той сега, на небето щом яви се.
Върна се в дъба надежда, че ще преживее всякаква злина,
щом от небосвода вечен гледаше го гордо тя!
И от този ден до края той закле се, че ще пази сродната душа!
Денницата, где избави го от ада, на небето щом изгря!
п.п Посветено на Д.З. заради това, че ми показа посоката, когато беше тъмно!
© Nebula Todos los derechos reservados