Там, на хълма, вечно сам растеше дъб вековен.
Денем бе от слънцето огрян, нощем бе с луната в танц любовен!
Беше свикнал тъй самотен, да открива радост в малките неща.
Лъч надежда - слънцето му беше, а луната - всичко на света!
Но ето, че настана време смътно! В мрак покри се цялото небе!
Слънцето залезе, сякаш вечно! Луната тъй и не дойде!
И здрач настана! Вече се не знае, ден ли беше или нощ!
Черна сянка около дъбът витае, вкопчила се в него с цялата си мощ!
Тъй започна да повяхва старото дърво.
Клоните му, без листата, голи, в черен мъх покрито цялото стъбло.
За него бе настъпил краят! Нямаше я, ярката луна!
Време бе да иде в рая на дъба вековен нежната душа! ...