Гледам вън на снега птиче.
Настръхнало, зъзнещо.
Пуша на терасата

и му говоря.
Хей, перната нежност,
лакмусче на любовта,
влез да се постоплиш у дома!
От студ крачетата ти са сини
и цяло трепериш.
Прашинчице от битието,
топчице красота,
ела, миличко,
влез, влез у дома!
Имам хляб, бисквитки,
даже струва ми се и семенца.
Ела де, влез да те нагостя!
Повярвай, нежно обичам
всяко крехко създание .
Само че не разбирам
слабост или сила има
в  моето състрадание.
Виждам сълза в очето ти.
Знаеш ли, аз също плача.
Е, ако настояваш,
можем и да поплачем...
Макар че сълзите какво са?!
Те просто не значат!
Обещай ми обаче
след това да попеем.
Гласът ти е чуден!
А  и моят  е... - не, не се смей!
Но ти и аз с песен
току виж сме стопили леда

отвън и отвътре.

Ти само ела! 

Да сътворим едно  пролетно утре!
Постой колкото искаш.
Стоплиш ли се -
отлети!
Няма да те задържам,
разбери!
Не искаш да влезеш?!
Неизвестността, казваш, те плаши?!
Вярно, че тя
крие риск.
Така е, мой мъничък Чикчирик.
Значи избираш
известната гибел
пред неизвестното
оцеляване.
Всъщност, защо ли питам.
Признавам - и аз съм

неизлечимо страхлива...
Но знаеш ли,
във страха е нашата сила.
Осъзнай го!
На добър час,
мило!

                                                                         Диана  Загора