Нарамих торба със надежда
(катеря отново заветния връх).
Слисано цвете със завист поглежда
– покрито завинаги с мъх.
Предишните си опити забравям
(реших тогава безславно да спра).
А днес със шепи слънцето улавям,
умора и страх без жалост руша.
В безбрежността на синевата
гордия връх внезапно съзрях.
Залюбила отново светлината,
аз пътя си земен прозрях...