Завързах ветровете...
Завързах ветровете и крилата им,
изсушили очите ми от плач.
Любов такава да гори душата ми,
възможна ли е... таз жарава.
В умора да заспиват световете,
подгонени в съмнения и страх,
след тях да тичам в сънищата си,
и да събирам в шепите си прах...
Завързвам си очите и сърцето,
и тихо чакам - зъзнеща - пак утрини,
във себе си се моля срещу бурите
да пощадят, поне душата ми.
Изгарям, като лист във огън,
и чезнат думите неказани.
Изписаните мисли по стъклата,
изтичат бавно пред дъха ми...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Евгения Тодорова Todos los derechos reservados
