Той живееше далече от света.
Студена злоба мъчеше го от лета.
Нощем слушаше дъжда като дете,
Звярът тъжен беше,
Звярът с вкаменило се сърце.
Легенди носеха се за вида му,
ловците тровеха дори съня му.
Но никой не посмя да го погледне,
в гръб целеше всеки да посегне.
Зимата оставяха го да заспи,
напролет шепнеха му младите треви.
В топло лято, в есен мразовита,
нощем слушаше дъжда като дете.
Звярът тъжен беше,
Звярът с вкаменило се сърце.
Говореха за погледа му - бил зловещ,
и в тъмна пещера живял, в дълбока пещ.
Черно като въглен му било лицето,
чували го луд да вие из полето.
Но никой, никога и не видя тъгата.
И никой, никога за нея не разбра.
И никой, никога и не видя сълзата,
щом стрелата го улучи във целта.
Той живееше далече от света,
но злоба нямаше сега, а топлина.
Мъките отнеха му едни ръце,
Звярът тъжен беше,
той умираше, но вече със сърце.