26. Светът Маяковски – „Справедливост“

  Че Правдата е сляпа дама

  за чернокожите, ний все мълчим.

  Две зейнали, прогнили рани

  под лентата са бившите очи.

                            Лангстън Хюс

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/spravedlivost-langstyn-hyuz

  Джеймз Мърсър Лангстън Хюз (1902 – 1967 г.) е американски поет, писател, фолклорист. Той е един от първите експериментатори с джаз поезия, предводител на Харлемския Rенесанс. Роден е в Джоплин, Мисури, син на учителката Керълайн Мърсър Лангстън и Джеймз Натаниъл Хюз. Въпреки че баща му искал Лангстън да стане инженер, няколко стихотворения на Хюз са приети от списания, което убеждава баща му в таланта му и плаща за година в Колумбийския университет. В поезията си Лангстън Хюз използва ритмите на афроамериканската музика – особено блус и джаз. През 1925 г. поемата му „Морен блус“ печели наградата на „Възможност“. Драмата му „Мулатът“ става най-дълго задържалата се постановка на Бродуей, писана от цветнокож, до 1958 г. През 30-те години на XX век Хюз публикува в „Новите маси“ – списание, свързано с комунистическата партия, и посещава СССР. През 60-те г. участва в борбата на негрите за граждански права, осъждайки и дистанцирайки се от проявите на черния расизъм и екстремизъм.

  Умира на 65 г. на 22.05.1967 г. в Ню Йорк, погребан в Харлем.

  – А Косила ни предложи да ни убие, за да напуснем Маяковски, но ние не се съгласихме – завърши разказа си Габриел. – Тогава тя каза, че вие ще ни пратите да намерим нещо и ние трябва да ѝ го занесем, ако искаме да си получим Златина.

  – Косила никога няма да ви върне приятелката – каза уверено царят-президент. – Сега тя поддържа живота на Маяковски и въпреки че Животът и Смъртта са в непрекъснато противоборство, Смъртта не може без Живота. Той е нейната суровина, нейното гориво, ако мога така да се изразя. Няма ли Живот, няма и Смърт, защото няма какво да умре. Докато Животът спокойно може и без Смърт – поне в Табха е било така – преди Прегрешението. Ева значи „живот“. Изборът на Адам и Ева-Мария е предизвикал появата на Смъртта – като Божие наказание за Прегрешението.

  – Но Златина не е вашият Живот, според Пушкин – възрази Габриел. – Вашият Живот беше Мария Василиевна. А тя е мъртва. Ако ние се лишим от Златина и напуснем Маяковски, ще умрем ли?

  – Доколкото знам, не. Вие имате феникс сред вас. Той е способен да породи дори нова Вселена – толкова е могъщ. Но щом като е останал на кораба, сигурно е имал основателна причина за това. Така ли е?

  Сега плаващият костюм гледаше настойчиво към Джиа, която неволно потръпна:

  – Не знам – каза тя. – Оставихме го там, за да пази останалите, които са доста повече от нас. Освен това сега той е само един възрастен учител по математика и физика – не мисля, че би могъл да се справи по-добре от Габриел и Сивин при това пътуване.

  – Всъщност има един начин, по който може да напуснеш Маяковски, без да се налага да умираш, преди да тръгнеш – каза Нероден Петко като помисли малко. – Но е доста несигурен.

  – В смисъл?

  – В смисъл, че никой досега не го е изпробвал, за да каже дали действа или не. Може въобще да не струва – да не води до никакъв положителен резултат. Или може резултатът да е смърт или нещо още по-лошо.

  – По-лошо от смърт? Че има ли такова нещо?

  – Има няколко неща, които са по-лоши от смъртта, но за това трябва да питате Косила – на мен не ми се ще дори да ги споменавам!

  – Говорехме за начина за измъкване от Маяковски… – подкани го Габриел.

  – Да, начинът… Както казах, никой още не го е изпробвал и той е по-скоро слух, отколкото реалност. Затова не знам дали си струва да ви давам напразни надежди. Да хвърлите от самото начало неимоверни усилия и да се подложите на множество опасности заради нещо, което впоследствие може да се окаже само кьорфишек.

  – Нищо, вие ни кажете какъв е тоя начин, пък ние ще преценим дали си струва или не да опитваме – успокои го Габриел – Поемаме отговорността и осигуряваме ресурсите за търсенето. От вас се иска само да ни кажете и ако трябва, да ни дадете разрешение да действаме. Косила каза, че това ще бъде необходимо.

  – Косила е предвидлива и любопитна и обича да се рови като Пушкин из разни архиви – каза недоволно Петко. – Добре, първо трябва да намерите Свещеното яйце с два жълтъка, което се пази от Конниците на Апокалипсиса на остров Пъкуюл. Това не е толкова лесно, колкото изглежда. Островът с Незамръзващото езеро по средата е забранен за масово посещение заради Пеещите лебеди, които живеят там. Аз ще ви дам разрешение, но това не е всичко. За разлика от там, тук Конниците са осем на брой и са малко необичайни. Освен това те не биха дали Яйцето на всеки. Трябва да намерите Конника, който го притежава, и да го убедите да ви го даде. Мисля, че младежът с белия перчем ще свърши работата.

  Той посочи Джъд.

  – Аз ли?– попита учуден Джъд. – Какво трябва да направя?

  – Нищо особено – отговори загадъчно Петко. – Вие вече сте направили това, което е необходимо. Сега само трябва да отидете там и да поискате яйцето. Но едва след като сте разпознали притежателя му.

  – Фасулска работа! – извика Дун. – И какво още трябва да сторим?

  – След като вземете яйцето с двата жълтъка, трябва да седнете… на Книга! – изстреля бързо Петко, сякаш се боеше в последния момент да не размисли.

  – Да седнем?

  – На Книга?

  Въпросите бяха зададени едновременно, а пътешествениците се бяха разделили на две неравни половини – по-малката част се интересуваше от „как“, а останалите от „къде“.

  – Именно – отговори цар-президентът на Маяковски и на двата въпроса с една дума.

  – Но защо? – сега въпросът беше един – зададе го Джъд, а всички погледнаха към Петко, очаквайки по-нататъшни разяснения.

  – Има указание – продължи височайшият им домакин. – Много древно. Или по-скоро слух за съществуване на указание, защото никой не знае къде е записано то и въобще записано ли е някъде и в каква форма. Говори се, че на Маяковски съществува втори Портал, освен Египетската розова врата, който води вън от Книгата, и че той самият представлява книга. Ако седнеш на него, го задействаш и той те пренася, където искаш. Дали това става автоматично или трябва да произнесеш някакви думи, не знам. Знам само, че като го намерите, трябва да носите със себе си и Яйцето, защото то е ключът. Има теории…

  – Но Книгата е Свят! – настоя упорито Невянка, сякаш не искаше иска да слуша повече.

  Беше била толкова път, беше преживяла ужасни неща, само за да чуе някакви мъгляви фантасмагории от най-отговорния човек на тази планета. Вече беше загубила търпение и всичките си учтиви маниери.

  – Как ще седнеш върху Свят? – настоя тя. – За да го направиш, трябва да се намираш извън него. По-точно, да си над него. Но нали това ни е целта – да излезем! Излиза, че за да излезем, трябва да излезем – получава се абсолютна безсмислица.

  – Нещо повече – притече се на помощ на Невянка Дун – Ние вече бяхме извън Маяковски. Видяхме го отдалече, а после летяхме в орбита над него. Ако там някъде можеше да се сяда, щяхме да разберем, нали? Но ние не видяхме нищо подобно – нито стол, нито табуретка, нито даже маса, витаещи из пространството – само една най-обикновена планета, покрита със сняг и заобиколена с мъглива атмосфера.

  – Има Книги, в които съществуват много Светове – възрази Сивин. – Като Книга Първа – там Световете бяха безбройно количество и дори всемогъщият Бай Дзъ не можеше да ги преброи.

  – Това няма никакво значение! На множество Светове можеш да седнеш с толкова успех, колкото и на един. Дори сигурно е по-трудно. От двата стола, че на земята, в случая – на Маяковски – разпени се Дун.

  – Книгите не са само Светове – сети се Джиа. – Във всички Светове има и книги, които разказват за Световете. Може би това е искало да ни каже онова указание – да седнем върху една определена книга – като тези в библиотеките или в книжарниците…

  – Но той каза „да седнете“ – възрази Невянка. – Значи ли това, че трябва да седнем всички заедно и едновременно върху Книгата, в какъвто и вид да е тя, или може и поотделно и последователно?

  Всички впериха поглед в Петко, а той замълча за известно време, размишлявайки усилено. После въздъхна и промълви:

  – Едновременно! Но и в това не съм сигурен.

  – Но книгите в библиотеката са малки – каза разочаровано Джъд – Няма да се поберем!

  – Казва ли указанието върху коя точно Книга трябва да седнем? – смени темата Габриел, защото разговорът явно беше стигнал до задънена улица.

  Всички пак с любопитство впериха погледи в Петко, който отново се замисли.

  – Книгата се нарича Избрано от – многоточие. Казвам ви го на глас, затова…

  – Не съм я чувал – каза разочаровано Габриел.

  – Момент! – прекъсна го Дун. – В какъв смисъл „многоточие“? Като думата многоточие или като три точки?

  – И каква е разликата? – попита Джъд – Едно и също е!

  – Не – извика разпалено Дун. – Многоточие като дума е едно, а като пунктуационен знак – съвсем друго.

  – Тук схвана същността – похвали го Петко. – Разбра и попита за най-важното. Отговорът е: като пунктуационен знак, означаваш недовършеност на мисълта. Заглавието „Избрано от…“ има продължение, но слухът не казва какво е. Може да е името на автора, може да е нещо съвсем друго.

  – И тъй – обобщи Габриел, – трябва да търсим книга, на която може да се седне, без да знаем нито къде е тя, нито как изглежда, нито какво е заглавието ѝ. Бива си я задачката!

  Останалите единодушно се съгласиха.

  – Бих ви посъветвал да започнете от библиотеките – в моя дворец има цели три. Но първо намерете Яйцето, а после ще видим!

  – След като вече сме тук, по-добре за почнем от библиотеката. Но вие не може да имате библиотека в двореца – възрази бързо Джъд, учудвайки се на смелостта си.

  Петко не каза нищо, дори окото му не мигна. Само стоеше облегнат на ледения си стол с безизразен блясък в черните слънчеви очила. Джъд продължи храбро:

  – Не може да имате дори една библиотека, та камо ли три! Невъзможно е!

  Всички плахо закимаха – невъзможно е, и поглеждаха с опасение към Петко – да не вземе да се разгневи и да заповяда на стражите си да ги върнат на Косила.

  – Така поне твърди Бърнард Шоу1 – отстъпи Джъд,

  Явно същата мисъл за Косила му беше минала през главата и сега съжаляваше за проявената храброст.

  – Е, какво казва Бърнард Шоу за моите библиотеки? – попита меко Петко и с лека, иронична усмивка.

  – Ами… той… – затрудни се Джъд и заприлича ужасно на Вергилий У. – Казва, че… в България, която е… родина на нашата Авторка, няма библиотеки, освен на едно забутано място. Но това място не може да е къща. Защото самата библиотека е къща!

  – Нищо такова не е казвал Шоу! – възрази Дун.

  Петко изчакваше с нетърпеливо любопитство.

  – Преводачът е виновен! – изстреля Дун. – Бърнард Шоу говори за кабинет – стая с книги в някои къщи, а не за обществена библиотека. На английски думата е една, но не и на български. Обществени библиотеки в България по това време е имало, но кабинетите не са били често явление. Само Авторите и някои по-богати и напредничави българи…

  – И те стигат! – разгорещи се Джъд. – Прави са да се обиждат българите и да протестират. А за къпането и другите работи? И за тях ли има една дума, а? Това е гавра! Стопроцентова.

  – Нямам представа за какво говорите – каза Петко. – Това какво общо има с въпроса?

  – Нищо! – отвърна Сивин. – Съвсем нищичко! Ние просто така си бъбрим. За нас това е болна тема. И ни настъпиха по мазола…

  Петко неспокойно се размърда, а по лицето му пробяга недоволство.

  – Аз не съм ви настъпвал. Дори не бях чувал, че имате проблем с Шоу. Не знам как е в България, но по отношение на Двореца, грешите – той се състои от няколко десетки сгради и три от тях са библиотеки – Националната, Градската и Ентомологическата. Говоря за Летния дворец. Тук също има библиотека, но тя е по-скоро атракция. Книгите в нея са от лед. А аз обичам мравки! Затова поисках да ми направят специална библиотека в Летния дворец, в която, когато не съм зает с държавни дела, си седя на бюрото, пия си кафето с лед необезпокояван и разглеждам с часове албуми с насекоми от всички Светове. Не виждам в това нищо лошо! – каза предизвикателно той.

  – Не, не, няма нищо лошо! – извикаха в хор пътешествениците и закимаха.

  – Добре тогава – каза спокойно цар-президентът и се надигна тежко от стола. – А сега, последвайте ме, моля! Ще ви заведа в Ледената библиотека. Там има каталог с всички книги от трите библиотеки на Летния дворец, както и каталози от малките библиотеки в другите квартали на града. Ако някой и след това се усъмни, че в Седмовръх може да има библиотека, ще го пратя при Косила – нейните методи на убеждаване са малко драстични, но действат безотказно.

  Никой не възрази на това предложение и всички вкупом забързаха след него.

  Останаха един час в библиотеката и прегледаха каталозите, но не намериха нищо. Имаше много „Избрани“, но нито намек за Портал или нещо подобно. Ледените книги бяха съвсем обикновени късове лед и на тях не можеше да седне дори един човек, защото веднага започваха да се топят, та камо ли всички вкупом. Отчаяни, пътешествениците започнаха да съжаляват, че не се намират в България от Книгата на Бърнард Шоу, където обществени библиотеки въобще не се споменаваха, а кабинет-библиотека имаше само в една единствена къща.

  – Бърнардовите отпаднали библиотеки, които не са Барнардиански, са се пренесли на Маяковски – констатира унило Джъд. – И ние сега трябва да ги преровим до една. Може книгата да е останала извън каталозите.

  – Няма да стане! – възрази Дун. – Не е ефективно. Ще загубим половин живот в търсене. Трябва да сменим метода.

  – И какво предлагаш?

  – На първо време – да помислим. Имаме от една страна книга и от друга – място за сядане. Кое е това нещо, което ги съвместява?

  Всички се умълчаха.

  – Добре – каза накрая Дун. – Сменяме пак подхода. Книги изредихме достатъчно. Изредихме и няколко предмета за сядане – стол, табуретка, маса (с известно приближение). Друго?

  – Кресло, диван, трон – каза Сивин.

  – Хамак – допълни Невянка.

  – На хамака се лежи.

  – Може и да се седи. Сядаш настрани, краката ти висят отвън и се люлееш. Приятно е!

  – То и на легло може да седиш. И на дувар може, и на дърво. На бряг, на скала, на ръб, в ъгъл, на земята… Кръгът ще се разшири безкрай.

  – Не, не е това – каза замислено Дун. – Върти ми се нещо в главата, но все ми бяга.

  – И на въртележка може да се седи. И на пейка… – продължаваше да изрежда Сивин. – В парка на Пушкин…

  – На кон, на магаре, на муле… – предложи Невянка.

  – Не, не е това! – спря ги Дун. – Чакай, в парка на Пушкин ли каза?

– Е?

  – В парка на Пушкин! Това е!

  – Кое? Намери книгата ли? – попита Джъд.

  – Намерих я! И ти я намери, но още не го знаеш. Да тръгваме да търсим яйцето! Считайте, че книгата вече ни е в кърпа вързана.

  Когато се сбогуваха с Нероден Петко, Габриел му стисна ръкавицата и каза:

  – Нашите съболезнования за Маша. Съжаляваме за загубата ви!

  – Благодаря! – отвърна царят-президент. – Аз загубих една прекрасна придворна дама, но това не може да се сравни със загубата на Александър Сергеевич, който остана без любимата си съпруга. Мен Животът ме устройва, в каквато и форма да съществува.

  – В каквато и да е форма?

  – Точно така. Не е толкова лесно да бъде унищожен животът на Маяковски. Все отнякъде ще си пробие път. Боя се обаче, че за Пушкин загубата е невъзвратима. Колкото до Косила – тя ще си получи наказанието, което заслужава, и то много скоро! Не ме слушайте, че ви плаших с нея! Чувал съм, че тя разправя насам-натам че съм само фигурант. Затова реших да си затвърдя авторитета пред вас – профилактично.

  – Значи ли това, че не трябва да ѝ даваме Яйцето?

  – Не, трябва да се върнете отново в Некрополис и да освободите приятелката си – каза цар-президентът, поглеждайки към Вергилий. – А тя няма да я пусне без Яйцето.

  – Но как тогава ще си заминем от Маяковски?

  – Неведоми са пътищата Господни! Едно само ще ви кажа: правете, каквото трябва, пък да става, каквото ще. Тази максима ме е спасявала много пъти. Следвайте я и няма да сгрешите!

(Следва)

1. Визира се пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, чието поставяне през ноември 2024 г. на сцената на Народния театър в София предизвика редица протести.