SvetoslavVasilev (Svetoslav Vasilev)
127 143
8 may 2024, 11:43

Ада 

  Prosa » Relatos
236 3 3
11 мин за четене

 

 
Той долови шумът, който му напомняше на нещо, не можа да определи точно на какво, но не беше оня постоянен звук в главата му.
Не бяха камбаните.
Това не беше свиренето в ушите, както казваха докторите, а отзвук от камбаните, които той чуваше и знаеше че те се люлееха там някъде на полусрутените си камбанарии, на старите си дървени греди, и кънтяха без спиране, без прекъсване, бясно като за пожар.
Камбаните звъняха люлеяни бясно и вързани здраво от въжетата на импотентни клисари и откачени монаси.
Камбаните говореха и крещяха, пищяха и оповестяваха нещо страшно. Не беше шум в ушите това, него нямаше как да го излъжат.
До него достигаше само отзвука от тях, през безброй синкави планини и горещи долини до него достигаше ехото, последният вопъл който си хареса мястото в главата му и остана там постоянно, като смок под камъка на двора.
И никога не спираше. Тоя пожар там, той никога не спираше.
Светът гореше, още от първия ден на своето съществуване, гореше, и продължаваше да гори, да поглъща всичко което е създал, да го смила, и пак, и пак, и отново така, докато се самоизяде цялото това нещо, и камбаните почнеха да бият вече не като за пожар, а като за умряло.
Понякога си мислеше, че само той ги чува. Камбаните на края, така ги кръсти.
Проклетите камбани бяха в него.
 
Но този шум не беше писъка на камбаните.
Не беше и страха от онази нощ, когато си сцепи главата и мислеше, че умира, а майка му го успокояваше, говорейки му, че няма да умре сега, няма защо да ходим в спешния кабинет, ти си голям мъж, и когато разбра, че обичта не може да те спаси от болката. Обичта не може да те спаси от нищо. Обичта е просто усещането, че нищо не можеш да направиш- това е нашата никому ненужна обич.
Не, шумът не беше и това.
Шумът беше като от пълзене на змия, от който настръхваш, и те обзема атавистичният страх на бозайник. Тя беше наблизо, и той се стараеше да не мърда, да остане невидим, да не е той.
Но е много трудно да не си ти, и да не те е страх.
Нощта щеше да свърши, ето тъмнината навън вече отстъпваше, а през леко отворените завеси се виждаше ивицата на новия ден. Той се събуди.
В лекото просветляване се огледа и разбра от къде беше шумът.
Това беше шум от тяло на жена.
Тя се обръщаше в сънят си, и сякаш говореше, нещо като мъркане при събуждането на здраво и отпочинало човешко същество.
Протягаше се. Ръцете и бяха нежни, раменете които се подаваха изпод завивката предразполагащи, с ключицата си на врабче.
Той се придърпа нагоре, намести си възглавницата, после стана, отмести дългите плътни завеси и отвори прозореца за да влезе чист въздух.
Камбаните се чуваха, тоя път истинските от часовника на центъра.
Като му стана студено се зави отново, придърпа пепелника от шкафчето и запали цигара. Погледна към нея.
Никой не прилича на себе си след десет години, да не говорим за повече, и той се помъчи да си я представи как щеше да изглежда тя тогава.
Но сега в това тяло липсваше печатът на упоритата апатия на ежедневието.
Колко лесно е в наши дни да изядеш един чужд живот, помисли си той, защото точно това правеха те. Откъсваха, вземаха си колкото могат, малко по малко, скрито и незаконно най-хубавите парченца от живота на другия.
Тя се протегна, скрито го наблюдаваше, вече беше будна.
       -Ти си моето куче, каза му и го погледна в очите, в които често обичаше да надзърта, и да търси следи от чувства.
Повечето жени са поети, колкото и да го крият. Притисна се към него.
Той се усмихна и продължи да пуши в леглото.
Тя беше усетила кучешките му мисли. Изтръска си цигарата в пепелника на табуретката и се замисли за това каква ли картинка бяха отстрани.
Поетесата не беше първа младост, но беше достатъчно разкрепостена, за да не дава ухо на слуховете.
Ръката му се плъзна по рамото и. Кожата и, тъмна и топла беше неговия покров, караше го да се чувства защитен, разбран, приет. Обичаше уханието на кожата и, това го връщаше обратно при детето, което сгушено в майка си попива аромата от нейните дрехи и никога вече не го забравя.
Спомни си майка му, и как той тичаше към нея, когато тя се прибираше от работа. Спомни си как тя носеше със себе си спокойствие и уханието на пържени картофки, които бяха увити със станиол. Не винаги, само понякога.
Тогава в младостта си той миришеше на хляб.
Така беше когато се изпотеше, изтощен от бягане, и когато подушеше влажната си кожа, тя винаги му напомняше на мириса на хляб. Сега тя имаше този аромат, аромата на нещо без което не можеш.
 
Жената до него нямаше дълга черна коса, в която да се губиш. Не беше красива в оня класически смисъл, но тя го научи че за да обичаш не ти трябва красота. Трябва ти смисъл.
Казваше се Ада, беше късо подстригана и приличаше на бандит. Скулите и формата на лицето и носеха, така подстригана, нещо момчешко в себе си, закачливо и игриво.
       -Кажи ми, че съм твоята котка, протегна тя ръка към него, и се протегна, точно като котка.
        - Много е тривиално, усмихна се той.
          А и нали знаеш, кучетата не обичат котките. Те ги гонят..
След което насочи глава към оголената и шия, там където най-много те е гъдел, и взе да ръмжи заплашително.
Тя лесно извикваше детето у него.
Спомни си – навремето искаше да стане актьор, защото искаше да е куче, но искаше и да е котка, искаше да е себе си, но искаше и да е Ада, искаше да е герой, но искаше да види и какво е да си подлец, искаше да бъде всеки и всякакъв. Нали актьори стават онези от нас които искат да живеят много пъти, а не само един.
С нея той беше и герой, и подлец, и хлапак, и голям мъж. И всичко беше интересно. Засега.
    -Никак не ги обичам тия камбани, каза тя като се обърна на една страна в леглото и си подпря главата на възглавницата. Напомнят ми за нечия смърт.
  - Аз пък...точно обратното. На мен ми носят надежда тези, истинските камбани. Може би ново начало...в противовес на онова пищене в ушите ми.
В същност не е ли едно и също.
Началото и Краят.
- Струва ми се, че съм жива от хиляди години понякога, каза тя, и нищо няма край.
Подай ми една цигара, моля те.
 
Развиделяваше се. Утрото носеше със себе си удоволствието на деня, и той, тя неоправеното легло, и шумът от улицата му напомниха на нещо, може би на сцена от някой филм.
Толкова простичко беше всичко.
С нея беше лесно.
Тя нямаше настойчивостта на убедената в правотата си съпруга, забързаното тропане с токчетата сутрин, киселата физиономия вечер, философията за вечната добрина, и за лошия, отвратителен свят навън населен с неговите лоши хора, вечните спорове за щяло, и не щяло, вечните планове за ремонти, онази надменност на човек, който смята, че всички са му длъжни, дразнещите дребни навици, все неща които няма как да избегнеш при едно съвместно съжителство.
Тя нищо не искаше. Нито пък той.
 
Погледна към нея, тя се усмихна. И тогава разбра, че нещо липсва. Камбаните, ония камбани отвътре. Нямаше ги.
Сега не ги чуваше, или да кажем, сега не ги чуваше както преди, сега те бяха по-слаби от обичайният кънтеж в главата му.
Беше си върнал тишината. Просто така. Не знаеше дали беше заслужил това изцеление, с нещата които правеше, или пък дали шумът не беше неговото наказание, и защо трябваше да бъде наказван въобще. Тези неща той не знаеше.
Греховността на цялата ситуация му беше пределно ясна, но му беше леко, и свободно, и това го караше да се чувства още по-виновен.
Когато му е хубаво, човек се чувства виновен, такова е правилото.
Понякога, говориш с някой, и хващаш откъснати фрази, мисли, случаен поглед, или пък изражение на лицето, и от тези късчета, слепени едно за друго, малко по малко у тебе започва да се оформя голямата картина от усещания, която сякаш винаги си е била там, и е трябвало само да я намериш. Тогава разбираш, че този пъзел е твоят, ти си го сглобил, ти си го направил, и този човек насреща ти, този объркан пъзел ти е толкова познат и си е точно твоят. Така беше с нея.
 
Стана, навлече си панталоните, не искаше да слага чорапи, бос се чувстваше млад и свободен, и отиде в малката кухня.
Напълни машината за кафе, и я пусна.
Ада се потътри след него, и заметната с чаршафа приличаше на гръцка пророчица. Но не от най-лудите.
 
Кафето взе да клокочи, той го изчака да спре, взе две бели порцеланови чаши от шкафа над мивката, и сипа поравно в двете.
Отпиваше по малко и блаженстваше.
Сигурно така се чувстват котките когато мъркат.
Изведнъж почувства как сътворението бавно пълзи по гърба му, и как атом по атом светът се създава точно в този момент около него.
Бог не беше създал светът за седем дена. Те грешаха. Бог създаваше света всеки нов ден от нулата, защото в края на деня той отново се рушеше.
Всяка сутрин той създаваше светлината, земята, океана, животните, птиците, и бозайниците, хората, него, и Ада, и знаеше, че като спре да си почине, всичко щеше да изчезне.
 Не си почивай, Боже, каза си той, не си почивай за нищо на света, и нека Ада да е винаги жива, сънена и красива, тук и сега.
 
    -Какво правим, каза Ада докато отпиваше от чашата и светеше, огряна от първите, почти хоризонтални слънчеви лъчи.
   -Живеем, отвърна той.
      -Аз никога няма да си оставя семейството, нито пък ти, нали?
   - Така трябва, каза той, оставяйки една голяма пауза докато отговори. Сутрините изискват по-големи паузи в разговорите. Сутрин излишните думи си личат.
    - Семейството е умряла работа, но..просто няма как, тя гледаше в чашата и сякаш говореше на себе си.
Семейството е събиране на две ограничености, така пък мислеше той.
И в резултат се появява нова ограниченост, която наричаме „ние“, и за която правим всичко в тоя живот, браним си я, вярваме само в нея, „ние“ правим това, „ние“ никога не правим това, „ние“ което дава сигурност и удобство, „ние“ което си е просто едно застрахователно дружество, защото ако престанеш да ме обичаш, и ме напуснеш, аз вземам къщата и децата, глупако, и всичко си е точ по точ, по закона, обаче децата много трудно се гледат когато си сам, и това напълно оправдаваше „ние“-то. Нямаше какво да се направи.
Но нищо от това не каза, а остави тишината да говори. Защото сутрин тя наистина говори.
   -Ние с теб сме никакви, не сме някаква история, каза тя в тишината. Не сме разказ дори. Ние сме просто две голи души.
          -Всички гръцки пророци говорят по този начин, каза той.
          Така поетично, искам да кажа, продължи той защото искаше да я разсмее, и да намали сериозността в думите и.
На този свят не му трябва още тежест.
 
После имаше тракане на чаши, оставени в мивката, събличане, обличане, пускане на вода в тоалетната, отваряне и затваряне на шкафове и чекмеджета, виждал ли си ми това, онова, и въобще една нормална сутрешна симфония, но без трескавото бързане за работа.
 
Тръгнаха си. Той взе ключовете за вратата в ръка, и преди да тръгне погледна към спалнята.
Видя леглото с неоправените чаршафи, а те изглеждаха смачкани и разхвърляни като в картина на кой – не се сещаше, на някой класик, те и без това са толкова много, как да ги запомниш.
И когато затвори вратата разбра, че всичко леко и хубаво на този свят е грешно. Лекото и хубавото са от нещата, които не принадлежат на оловно тежкия ни свят.
 
Излязоха навън, казаха си чао и тя тръгна, обърна се и изведнъж се сля с хората. Една жена сред множеството.
Но в главата му после цел ден се въртеше нейното име.
Ада беше като хубав френски филм, от ония старите, със запомнящата се музика, и красиви диалози, и той се радваше ,че беше в него.
Хората ходеха напред, назад, площадчето беше пълно, продавачите от пазарчето накрая на улицата вече викаха и хвалеха стоката си, камбаните пак биеха, този път за десет часа, а той си мислеше само какво странно име беше това за жена, с която се чувстваш така добре.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

© Svetoslav Vasilev Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??